На тази светлина поне щеше да й е лесно да следва пътеката — а от нея се искаше само това — да премине гората обратно до храма. Задачата не й се струваше кой знае колко сложна — забързана да приключи и с това, Ейлан потъна в сенките под дърветата. Загадъчният лик на пълната луна изчезна зад разлистените им корони.
Не бе вървяла дълго, когато й стана ясно, че се е изгубила.
Ейлан се обърна. Наложи си да диша спокойно и дълбоко. Това трябва да бе първата част от изпитанието — трябваше да докаже, че може да ползва сетивата си и вътрешния си усет, за да намери пътя. Под стъпките си усещаше вибриращата сила на земята. Над нея луната и звездите звънтяха и пееха, сякаш лъчите им бяха натегнати струни на арфа. Ейлан отвори съзнанието си към тях, душата й се превръщаше постепенно в стълб от енергия, който свързваше силата на небесните светила със силата на земята. Дишаше силно и равномерно, и силата течеше по нея, съсредоточаваше се в тялото й, докато Ейлан изпита чувството, че вселената се върти около нея. И страхът изчезна.
Тя отново отвори очи. Вече не се боеше от нищо, но все още не можеше да разбере накъде трябва да върви. Имаше чувството, че лунната светлина струи равномерно от всички посоки и по нищо не можеше да се определи в коя от тях трябва да тръгне, за да стигне до храма. От друга страна, ако избереш произволна посока и просто тръгнеше нанякъде, рано или късно би трябвало да излезе от гората. Бе чувала, че някога всичко наоколо, надлъж и нашир, било покрито с гъсти гори, но сега гористите местности бяха отстъпили място на ниви, пътища и пасища. Ако вървеше достатъчно дълго, неминуемо би трябвало да срещне някой, който да я упъти.
Ейлан тръгна отново, този път без да знае накъде. Вървеше и си тананикаше тихичко. След време разбра, че припява химна, с който жриците обикновено посрещаха изгряването на луната.
Докато вървеше, нежната лунна светлина започна да променя света наоколо — всяко клонче изглеждаше изковано от сребро; листата на дърветата проблясваха; танцуващите лунни лъчи се промушваха през короните на дърветата и се отразяваха във всяко камъче… Ейлан съзнаваше, че това, което вижда, не е само лунна светлина. Всяко нещо около нея светеше със собствено сияние и постепенно наоколо стана толкова светло, сякаш бе ден. Но това не беше и дневна светлина — странното бе, че окъпаните в нея дървета и храсти не хвърляха сянка. Цветовете на гората грееха, но с особен, малко притъпен блясък, като скъпоценни камъни под вода. Ейлан потръпна — знаеше достатъчно, за да разбере, че някак е успяла да премине границата между света на хората и Отвъдния свят.
Вярно бе това, на което я бяха учили — светът на хората и Селенията на Вечно живите се докосваха — също като диплите на наметало. И там, където се докосваха, човек можеше лесно да премине от единия в другия свят. А може би световете се доближаваха така само в определено време — и жриците, които знаеха кога настъпва то, го отбелязваха със своите ритуали и свещени песнопения.
Ейлан вървеше през гора от дъб, леска и глог, която не бе виждала никога преди. Но виждаше и съвършено непознати дървета. Близо до един висок дъб растеше дърво със сребриста кора — по клоните му имаше дребни златни цветове. Мина покрай една калина, която бе окичена едновременно с бели цветове и червен плод — в света на човеците дърветата вече бяха прецъфтели, а плодовете на дърветата още не бяха узрели.
Цветовете на дърветата изпълваха въздуха със замайващото си ухание. Сега, когато виждаше ясно пътя пред себе си, Ейлан вървеше уверено напред — насладата й от заобикалящата я красота почти я накара да забрави накъде се бе упътила. Някакви последни останки от чувство за дълг обаче я накараха да спре на една малка горска поляна. Сребристите брези и калините наоколо поваляваха клонки и шумът на листата им напомняше шушукането на млади момичета, скупчени заедно на някой голям празник. Ейлан притвори очи.
— Богиньо, помогни ми! Обръщам се към незнайните сили, които властват тук! Аз ви почитам… — каза тя тихо. — Бъдете снизходителни към мен и ми покаже верния път…
Когато отново отвори очи, през дърветата пред нея се провиждаше широка павирана алея. Ейлан тръгна по алеята с грациозната, плъзгаща се походка, както вървяха момичетата от Горския храм по време на ритуалите. Като повървя известно време, видя пред себе си, от двете страни на пътя, два изпра вени камъка, в които бяха издълбани спирали и плетеници. Зад тях се бе ширнало езеро. Водите му блестяха, сякаш отразяваха лунната светлина, макар че луна не се виждаше никъде.