Едва дишайки, Ейлан премина между двата каменни стълба, пристъпи към езерото и се взря във водите му. Това поне бе учила — всъщност първото умение, което усвои с лекота, бе да извиква пророчески видения в купа вода. Лек ветрец набразди повърхността на езерото. Когато водите се избистриха Ейлан осъзна, че гледането в купата вода приличаше на гледането в това езеро, колкото запалената свещ прилича на слънцето.
В езерните дълбини Ейлан видя ширнало се море — спокойната му повърхност блещукаше, синьозеленикава, сякаш посипана с изумруди и сапфири под небе, синьо и прозрачно като стъкло. Тя продължаваше да се взира. Гората около нея, изправените камъни, самото езеро изчезнаха и тя се понесе като птица над спокойното море. Вълните му се плискаха в скалистите червеникави брегове на голям остров — най-високата му част бе увенчана с множество бели храмове, построени между кичести тъмнозелени горички. Най-високо от всички се извисяваше един гигантски храм, чийто покрив бе от чисто злато.
Ейлан полетя по-ниско, близо до покрива на храма. На каменната балюстрада, заобикаляща го от всички страни, се бе опряла жена в бели одежди и се взираше в морето. Жената носеше златна огърлица и златни гривни; златна корона увенчаваше главата й; тежката коса, която се стелеше по плещите й, имаше цвета на течен пламък — но очите й бяха очите на Кайлеан. От храма излезе млад мъж и коленичи пред жената, притиснал чело към корема й. Жрицата го благослови, а Ейлан забеляза, че по ръцете му от китките до лактите се вият синкави татуирани дракони. Някъде отдалеч се понесе глас, който пееше — и песента звучеше като тихата музика на дъждовните капки:
Песента заглъхна и образите се изгубиха от очите й. Имаше чувството, че това, което видя после, се е случило много години по-късно — внезапно от острова изригна огромен огнен стълб; водите се издигнаха като стени от зелено стъкло и погълнаха неимоверно бързо всичко — дървета, храмове, целия остров. Докато островът потъваше във водите, една флотилия кораби се бореше наоколо с водната стихия и скоро се разпиля като подплашено ято чайки. Ейлан проследи един лек кораб с платно, на което имаше изрисуван дракон. Корабът успя да подмине страхотните водовъртежи и полетя уверено, като стрела, на север и плава дълго, докато слънцето потъна в сребристи мъгли, а цветът на морето също се промени и стана сивозеленикав — този цвят Ейлан познаваше добре.
И ето, пред тях отново се появи земя — отдалеч се виждаха високи бели скали и ширнали се зелени поля. Ейлан летеше над долини и хълмове, докато най-сетне стигна до една висока, открита равнина. Там работеха усилено много хора — наредени в дълги редици, те теглеха с въжета големи каменни блокове. Част от камъните вече бяха наредени в кръг, а Ейлан знаеше как ще бъдат наредени останалите. Беше чувала за Танца на гигантите — описвали й го бяха достатъчно често, та да не може да не разпознае големия каменен кръг. Един от мъжете, които ръководеха безчислените работници, й заприлича на дядо й — но той явно се подчиняваше на друг — по-нисък, тъмнокос като силурите, който излъчваше неукротима сила — и й напомняше на Гай. Вторият мъж сочеше към изправените вече камъни и Ейлан видя ясно как татуираните по ръцете му дракони се гърчат като живи от движението на мускулите под тях.
Високата трева в равнината се залюля от силен вятър. Когато той утихна, картината пред очите й се беше променила отново. Ейлан гледаше как се менят образ след образ, как идват и си отиват все нови и нови хора. С идването на нови пришълци идваха и нови нрави, в лицата се примесваха нови черти. Но всеки път тя долавяше по някой жест или израз, които й се струваха странно познати — начина, по който дядо й плъзгаше пръсти по струните на арфата; царствената грация на Лианон; видя дори своите черти на лицето на една кралица, която сама управляваше колесницата си. До нея седеше висок мъж — и Ейлан го познаваше, защото от неговото докосване се раждаше всеки път нейната власт.
Гласът отново зазвъня между световете:
Накрая пред Ейлан се изправи високо, скалисто възвишение, осеяно с лилавите цветове на пирена. Студени морски ветрове го брулеха и вилнееха наоколо из безкрайните хълмисти поля. Тук нямаше истински дървета — една малка горичка се бе задържала единствено на брега на пролива — от тази страна острова, която се намираше срещу сушата. В мига, когато Ейлан разбра, вижда остров Мона, картината пред очите й се промени и тя видя хора от народ и своята вяра — мъжете бяха облечени в дълги бели дрехи, а жени — в тъмносини роби. Лицата им бяха мрачни. Всички носеха дърва и ги трупаха на огромни клади.