— Това ли искаш от мен? — Ейлан трепереше. — Но аз не знам… не знам как да постъпя!
— Ти не знаеш, но Богинята в теб знае — той се усмихна и дъхът на Ейлан секна. — Аз съм тук, за да я разбудя…
Наметалото се смъкна от раменете му, той протегна ръце към нея и погали къдриците, които са виеха около слепоочията й. После се наведе и я целуна по челото.
Душата й гореше и пееше — тази целувка събуди бял пламък в жилите й и той постепенно обхващаше цялото й тяло, докато Мерлин докосваше с целувка на благослов устните, гърдите и утробата й. Никога досега не бе осъзнавала толкова ясно собствената си същност — и същевременно присъствието на някаква незнайна сила, която се вливаше в нея, оставаше в нея, и Ейлан знаеше, че каквото и да се случи, никога вече няма да бъде сама.
Тя гореше, но не изгаряше в белия пламък, и постепенно започна да различава думи в песента на огъня:
Пред погледа й се нижеха картини и образи в безкрайна броеница — кръвопролития и пищни тържества, битки и обсади на огромни каменни замъци; висок зелен хълм се извисяваше над водите на някакво езеро; и пак всичко потъваше в кръв и пламък, и се носеше звън на мечове — и накрая тя видя но един висок русокос мъж с очите на Гай, който потегляше на бой с лика Великата майка на щита си.
— Ще сторя всичко, което трябва — каза твърдо Ейлан. — Но не ме оставяй сама…
„Но аз съм винаги с теб…, отекна в съзнанието й далечен глас. Ти си моя от век на век, до края на времето…“
Ейлан знаеше, че е чувала тези думи и преди, че сега само се подновява стар обет, че отново се връща това, което е започнало преди векове — и тази любов бе така всеобхватна, че я поглъщаше като море, изличавайки всичко друго от мислите й.
Тя се опита да проговори отново, но не можа. Разбра, че преживяното от нея е една от великите мистерии и за него няма думи — дори в Горския храм. А белият пламък все още гореше в нея и тя не можеше да се начуди как останалите не го съзнават — как не можеха да видят, че когато я извадиха от езерото, дрехата й беше суха!
Без да нарушават ритуалното мълчание, останалите жени свалиха ризата й и я облякоха в тъмносиня ленена роба, каквато имаха право да носят единствено посветените жрици.
— Ти премина пътя между световете; видя светлината там, където няма сенки; ти си пречистена… — произнесе тържествено някакъв глас близо до нея. Говореше Кайлеан, но когато Ейлан вдигна очи към нея, видя жената, която бе стояла преди векове на терасата пред онзи голям бял храм. — Стани, дъще на Богинята, и нека твоите сестри те приемат…
Две жрици й помогнаха да се изправи на краката си. Кайлеан я поведе към Свещената горичка. Останалите жени тръгнаха след тях.
На светлината на факлите, прикрепени към околните дървета, тя видя, че там я чака Лианон. До нея се бе изправила Ейлид. Там стоеше и Диеда — очите й бяха огромни, изглеждаше зашеметена, както сигурно и самата Ейлан. Влажни кичури коса бяха полепнали по челото й. „Какво ли е преживяла тя?“ — запита се Ейлан. Очите им се срещнаха и за миг преградите, които се бяха издигнали между тях през годините, изчезнаха — сега двете бяха само сестри.
„Радвам се, че ще положим заедно обетите си“ — каза си Ейлан. Знаеше, че по време на изпитанието боговете пращат на всяка жрица различно видение — сигурно Диеда бе срещнала духа на музиката. Погледна отново другото момиче и й се стори, че Богинята й се усмихва с очите на Диеда.
Всички бяха тук, Миелин, Ейлид и останалите, които я бяха учили и напътствали през последните три години. Във всяко лице Ейлан разпознаваше чертите на други хора, живели отдавна и върнали се за нов живот — винаги различен и винаги същия.
„Защо хората се боят от смъртта — нима не знаят, че ще се върнем отново?“ — запита се Ейлан. От дете знаеше друидското учение, че душите се връщат отново и отново на белия свят, във вечния кръговрат на живота, и никога не бе го оспорвала, но едва сега бе осъзнала неговата истинност.
Сега вече разбираше хладното спокойствие на Кайлеан, святостта, която се излъчваше от Лианон въпреки слабостите и грешките й. Те също се бяха изправяли като нея лице в лице с истината и нищо в по-нататъшния им живот не би могло да им я отнеме.
Тя изричаше и слушаше ритуалните слова като насън. Когато дойде време да даде обет, стори го без колебание, защото вече бе дала по-важно обещание пред боговете на Отвъдния свят. Кръвта още пееше в жилите й, и светлината на Богинята сияеше в очите й, та почти не усети убожданията на трънчетата с които изрисуваха на челото й синия полумесец — знак, че вече е посветена за жрица.