Домът на Клотин беше много подходящо място да прекараш отпуска си. Готвачът го биваше, а малката дъщеря на Клотин, макар и само дванадесетгодишна, беше приятно момиче, с което можеше да разговаря — особено след като прояви съчувствие, когато той й разказа, че баща му иска да го омъжи за някаква непозната. Може би беше склонна да му предложи утеха, но сега Гай съвестно се придържаше към съветите на баща си да не се забърква с местни момичета.
Не можеше да измисли начин да се добере до Ейлан. Сънуваше я постоянно, но освен няколко объркани молитви към Венера, не намираше никакъв лек за мъката си.
„Обичам я“ — повтаряше си той. Колкото повече осъзнаваше безнадеждността на чувствата си, толкова повече се опиваше от съжаление към самия себе си. „Нали не искам да я отвлека и да я прелъстя? Искам да се оженя за нея като почтен човек — но не мога да получа съгласието на всички тези хора, които като че ли са си поставили за цел да се бъркат в моя и нейния живот!“ В края на краищата той беше вече на двадесет и три години и офицер в легионите. На колко години трябваше да стане, за да го оставят да си избере жена по собствена воля?
Един ден, когато бе излязъл да поязди из околностите под предлог, че ще ловува, се озова пред обгорените останки от дома на Бендейгид и се сети, че Горският храм трябва да е някъде съвсем наблизо. Така ясно си спомни мечата яма, че дори кракът започна да го наболява.
„Не бива да оставам повече тук, каза си той внезапно. Всяко дърво и всеки камък по пътя ми напомнят миналото“. Когато идваше насам, вярваше, че ще преодолее мъката. Това, че срещаше от време на време в Дева стария Арданос, не бе смутило душевния му покой. Може би трябваше да отиде още по на юг, в земите, откъдето произхождаше майка му. Мацелий щеше да се ядоса, но точно сега никак не го бе грижа дали ще ядоса баща си или не.
Още тази вечер Гай спомена пред Клотин, че е променил плановете си, но гостоприемният домакин започна да настоява той да остане поне още ден-два.
— Пътищата са задръстени от народ заради празника — убеждаваше го Клотин. — Почакай поне да минат тържествата, за да можеш да пътуваш спокойно.
— Хората не ме притесняват, но може би наистина ще е разумно да не пътувам в униформа — каза Гай. — Ако се облека като британец, няма да привличам вниманието и пътят ще ми отнеме по-малко време.
— Прав си — усмихна се кисело Клотин. — И без това в известен смисъл си един от нас. Ще кажа да ти потърсят подходящи дрехи.
На сутринта прислужникът му донесе на Гай дрехи, които му прилегнаха, сякаш бяха шити за него — кафяви панталони и съвсем нова туника от зелено платно, заедно с огромно наметало от тъмнокафява вълна. Дрехите бяха прилични и спретнати, а освен това с тях нямаше да се набива на очи.
— Нощите са още студени, момчето ми — каза Клотин. — Наметалото ще ти свърши добра работа.
Дори той забеляза, че щом Гай се преоблече, изгуби всякаква прилика с римлянин.
— Като те гледам, просто не мога да повярвам, че си Гай Мацелий Север. Гай се усмихна.
— Предполагам, че знаеш — майка ми ме е нарекла Гауен и винаги се обръщаше към мен така, до сетния си ден. Така че сега просто трябва отново да привикна към това име.
Клотин забързано почна да го уверява колко му отиват дрехите, но Гай разбираше, че съжалява за внезапното изчезване на важния римски гост.
— Ако ми хрумне да отида на празника, ще се смеся с британците — продължи Гай. — Чудя се дали да не те помоля да известиш на Мацелий, че пътувам под прикритие — баща му тъй или иначе щеше да се вбеси, и извинението, че е тръгнал на разузнаване, би могло да го поуспокои.
Когато Ейлан се събуди тази сутрин, изпита странното усещане, че Гай е някъде съвсем близо до нея. „Може би и той мисли за мен“ — каза си младата жрица. Нали днес беше Белтейн, а този празник вече два пъти ги беше събирал. Разбира се, че тъкмо днес мислеше за него още от зори — нали на този ден мъже и жени по цялата им земя обръщаха сърцата си към любовта?
Тук, в посветения на Богинята дом на девиците, тя нямаше право да мисли за любов — или ако го правеше, то трябваше да е с хладната благосклонност на човек, отдавна издигнал се над поривите на плътта. През изминалата зима това не й се струваше толкова трудно. Мистичната среща с Мерлин по време на изпитанието още изпълваше духа й с кротко сияние — чисто като олтарен пламък, и обетът за девственост не изглеждаше тежко бреме.
Но сега, когато мъзгата напираше в клоните на дърветата и цветните пъпки се разпукваха, Ейлан все по-често се усъмняваше в призванието си. Когато си припомняше видението, определило съдбата й, не само духът, но и тялото й пламваше, и често й се присънваше, че е в прегръдките на мъж — и този мъж беше понякога друидът от видението й, понякога бе Гай, а понякога друг мъж, когото не познаваше — у него й бяха познати само очите. В съня си винаги бе убедена, че той е крал. „Тялото ми е все така недокоснато, мислеше тя, но по дух отдавна не съм девица. Богиньо, как ще понеса тази мъка?“