— Ейлан, ти ли ще помагаш на Лианон да се подготви за вечерта? Гласът на Миелин я върна към действителността и тя поклати глава.
— Тогава защо не излезеш с нас на празника? — продължи приятелката й. — Малко чист въздух ще ти се отрази добре.
Оказа се, че с тях тръгна само Сенара, която преливаше от възторг, че най-сетне излиза извън стените на Вернеметон. Утрото беше свежо и ясно, цветовете на глога в крайпътните храсти проблясваха, като че ли в клоните се бяха заплели слънчеви лъчи. Когато стигнаха до голямата поляна, блъсканицата стана непоносима. Ейлан, свикнала на тишина и усамотение, започна да трепери. Колко бързо бе привикнала на отшелнически живот — или може би посвещаването я бе променило? Наистина, никога не бе обичала тълпите, но сега имаше чувството, че са свалили кожата й.
Затова пък Сенара ликуваше. Всичко я вълнуваше, всичко й харесваше — големите пити сирене, масичката, където продавачът на накити бе изложил лъскавата си стока, и най-вече цветята — а те бяха навсякъде.
Ейлан не бе виждала толкова много хора на едно място от последното белтейнско тържество, когато срещна отново Гай. Имаше чувството, че цялото население на Британия се е събрало на едно място — наоколо всички викаха и се блъскаха, смееха се, ядяха и пиеха; показваха всякакви умения — от печене на сладкиши до ходене по въже.
— Ще дойде ли Лианон тук преди залез слънце? — питаше Сенара. Миелин кимна.
— Арданос ще я съпровожда. Това е едно от задълженията й — да се показва пред народа на големи празници — Миелин помълча и додаде: — Но тъкмо това вече никак не я радва. Между нас да си остане, но тя ми се вижда вече много изтощена. Всеки път се чудя дали това не е последният й ритуал.
Като видя, че Ейлан пребледня, Миелин продължи:
— Това не би трябвало да те плаши — смъртта е също така част от живота, както и раждането; всяка жрица би трябвало да знае това.
Тълпата шумеше така, че Ейлан вече почти не чуваше думите на Миелин. Наблизо някакъв мъж бе довел танцуваща мечка и хората се стичаха да я видят. Сенара изписка от възторг и веднага поиска да отиде там. Жриците започнаха да се промушват напред, за да може момичето да вижда по-добре. Когато хората забележеха тъмносините им роби, веднага им правеха път, и в крайна сметка те се озоваха най-отпред и можаха да наблюдават танца на животното — ако можеше да се нарече танц: мечката се поклащаше тромаво на задните си лапи. Муцуната й беше увързана здраво с въже. Ейлан си помисли, че животното изглежда измъчено.
— Горката — каза тя и Миелин въздъхна.
— Понякога ми се струва, че Лианон е като тази мечка — каза тя ненадейно.
— Когато трябва, я изкарват на показ, и никога не й позволяват да говори това, което мисли.
Като чу това богохулно сравнение, Ейлан ужасено ахна.
— А кой я води за носа? — изкиска се малкото момиче до тях. — Миелин, такива неща не се говорят!
— Защо не? Доколкото знам, казването на истината се счита за една от най-важните добродетели — каза невъзмутимо Миелин. Ейлан си спомни това, което й бе говорила Кайлеан. Начинът, по който дядо й се отнасяше с Великата жрица, като че ли нямаше нищо общо с върховната власт, обещана й от Мерлин.
— Споделям това, което виждам и като знам колко отпаднала е вече Лианон, започвам да се чудя…
Миелин не довърши думите си, защото в този момент мечката стъпи на четирите си лапи и се упъти право към нея. Сенара изпищя и се дръпна назад, но тълпата не им позволяваше, да избягат. Ейлан също се опита да се измъкне, но настъпи края на нечия рокля и чу как платът започна да се пори.
— Гледай къде стъпваш! — солна се жената до нея. Ейлан се извини и отново започна да се промъкне назад. В същия момент мечката скъса въжето, чу се писък и животното връхлетя право към тях. Тълпата я понесе, когато Ейлан можа отново да стъпи на краката си, Миелин и Сенара бяха потънали някъде в пъстроцветното сборище.
За първи път от години Ейлан оставаше съвсем сама. В Горския храм привикна около нея постоянно да има някой. Сега й дойде наум, че това изискване имаше и друга цел освен спазването на добрите нрави — присъствието на останалите жрици създаваше не само физически, но и психическа бариера око нея. Сега, когато се почувства сама, потокът от чужди мисли и чувства връхлетя върху нея като ураган. Опита се да почерпи сила от земята, но непознатите лица, които я заобикаляха, я объркваха и тя не можеше да се съсредоточи. Как ли се справяше Лианон? Как бе в състояние да ходи из тълпата, когато бе почти в транс и съзнанието й вече бе отворено? Оттук Ейлан не можеше да види нищо познато — нито хълма, където пророкуваше Лианон, нито дори дърветата на пътя който водеше към Вернеметон.