За миг й се стори, че вижда в тълпата синя роба, но когато приближи, видя че това бе наметалото на някакъв непознат човек. След малко сякаш забеляза в далечината няколко жрици — бяха повече, не само две. Помисли си, че Миелин и Сенара са срещнали може би още жени от Вернеметон и сигурно също я търсеха — тръгна в тази посока, но не откри никого. Всичко наоколо бе така променено заради панаира, че й се струваше съвсем непознато, сякаш отново се бе озовала в Отвъдния свят. „Но това е смешно! Нали първото, на което ме учеха, беше да не допускам чужди чувства и мисли до себе си? Защо ли просто не помоля някого да ме упъти?“ — питаше се тя, но не се осмеляваше да заговори непознат. Какво ли щяха да си помислят хората за жрица, която не е в състояние да се прибере сама?
Тя блуждаеше из тълпата, опитвайки се да подтисне надигащия се у нея безсмислен ужас. Само да успееше малко да дойде на себе си, и веднага щеше да помоли някого да й покаже пътя към Горския храм. Сигурно бе, че някога ще си спомня за днешния ден като за забавно приключение. Но тъкмо сега не можеше да промени нищо — беше се загубила и се страхуваше.
Нов тласък на тълпата едва не я повали, тя залитна и се блъсна в някакъв мъж с тъмно наметало. Той измърмори нещо, носле изведнъж се стресна и възкликна:
— Ейлан! Наистина ли си ти? — силни ръце я хванаха за лактите и един познат до болка глас попита: — Откъде се взе?
Ейлан се взираше невярващо в лицето на последния човек, когото очакваше да види тук — лицето на Гай Мацелий.
Тя се притисна към него, без да каже дума. Той усети, че момичето трепери и я притисна здраво към себе си. Ръцете му пропъдиха далеч страха. Никаква тълпа не можеше да я застрашава, докато беше на сигурно място в прегръдките му.
— Ейлан… — повтаряше той. — Не смеех и да мечтая, че ще те срещна тук!
„Затова пък аз се надявах, каза си объркано Ейлан. Когато се събудих тази сутрин, разбрах, че си наблизо. Защо не повярвах на чувството си?“
Той продължаваше да я притиска здраво към себе си; всички правила, всички предупреждения на Кайлеан, собствените й страхове изчезнаха като отвени от вятъра. Сега Ейлан знаеше само едно — че е щастлива.
Тя се засмя с малко треперлив глас.
— Струва ми се, че се бях загубила. Опитвах се да намеря обратния път към Горския храм, или поне някоя от другите жрици, които дойдоха на празника но се обърках.
— Пътят е там — започна той и когато тя веднага понечи да тръгне, я задържа: — Трябва ли да тръгваш веднага? Дойдох отново тук само защото се надявах да те зърна…
А тя чу и това, което говореше сърцето му — така ясно, сякаш го каза на глас: „Не мога да я оставя да си тръгне сега!“
— Ако си тръгнеш отново, може би наистина няма да се видим вече — продължи Гай с разтреперан глас. — Ако те изгубя отново, няма да мога да го понеса. Ейлан… — устните му произнесоха името й така, че то прозвуча нежно като милувка. Тя пламна, като че ли огън плъзна по кожата й. — Не можеш да ме оставиш така… — шепнеше Гай, притиснал устни във воала й. — Съдбата те доведе при мен, сега сме сами…
„Не съвсем“ — каза си тя с усмивка, поглеждайки към тълпата около тях. Но Гай беше прав — наистина само съдбата, или всъщност Богинята, можеше да я доведе право тук, в прегръдките му. Тя си спомни едно от основните правила — ако заклета жрица се озове насаме с мъж, който не й е баща, брат или дядо, няма право в никакъв случай да го гледа в очите. Вдигна глава и срещна погледа на Гай.
И какво ли повече би могла да види от това, което вече знаеше? Очите й се плъзгаха по кичурите коса, които се виеха над челото му, милваха упоритата линия на брадичката — беше си пуснал къса брада, за първи път го виждаше с нея; срещнаха нескрития копнеж в тъмните му очи — дори да не го гледаше в очите; нима сърцето й не виждаше същото? Споменът и настоящето се сливаха в едно. Ейлан виждаше и изпитото лице на момчето, за което се бе грижила така всеотдайно преди четири години, и изсечените черти на мъжа, в които то се бе превърнало, но виждаше и още едно лице — набраздено от грижи и горчивина от преживяното — годините бяха изтрили от него жизнеността и енергията.
„Любов моя, каза си тя с тъга, това ли те очаква?“