— Наистина ли трябва да тръгваш? — настояваше Гай и Ейлан най-сетне отговори:
— Не.
Гай преглътна мъчително и внимателно повдигна воала й. Тя видя как той застина и едва сега се сети, че никога досега не бе виждал синия полумесец на челото й.
— Положих обет и вече съм жрица — произнесе тя съвсем тихо и усети трепването му. Но той не отпусна ръцете си, нито пък тя се отдръпна.
Дори само при мисълта, че това може да е последната им среща, небето сякаш притъмня. Несъмнено Кайлеан, ако можеше да я види, би й заповядала да си тръгне веднага, но този път Ейлан нямаше намерение да следва ничии съвети. Щеше да послуша гласа на сърцето си. Каквото и да станеше оттук нататък, поне нямаше опасност друг да понесе наказанието за собствената й вина.
Двама търговци на добитък се блъснаха в тях и ги загледаха любопитно, когато забелязаха синята роба на Ейлан. Гай се намръщи, обви с ръка раменете й и я придърпа под тежкото си наметало, в което тя се изгуби цялата. После пусна обратно воала й, за да скрие яркия блясък на русата й коса.
— Тъй или иначе трябва да се измъкнем от тази тълпа — измърмори той. Ръката му все така я подкрепяше, докосването му й вдъхваше сила и увереност, и двамата тръгнаха, без да знаят накъде — знаеха само, че най-сетне са заедно и искат да останат сами.
— Кажи ми как попадна тук? Мислех, че никога вече няма да дойдеш по нашите земи.
— Дойдох с надеждата да те видя — започна Гай, а Ейлан се облегна на него и се заслуша.
— Не знам съдбата ли има пръст в това, или само баща ми. Но той се опита да ме принуди да направя нещо против волята си, и аз, разбира се, реших да направя точно обратното. Добре ли е малката Валерия?
— В Дома на девиците й дадохме ново име — сега се казва Сенара. Да, здрава е и се чувства добре.
— Радвам се — кимна той, но явно вече бе забравил Сенара. — Нали знаеш, че Кинрик замина в изгнание? — продължи той. — Срещнах го, преди да тръгне, и той ме предупреди да не се опитвам да те видя…
Гласът му трепна и той замълча. „Какво иска да му отговоря?“ — питаше се Ейлан. Може би просто чакаше да чуе гласа й, да разбере, че и тя мисли постоянно за него? Нима не можеше да го разбере? Тя го чувстваше като част от себе си — с тялото си, със сърцето си и душата си.
— Може би старият е прав. Наумил си е, че трябва да взема за жена някаква римлянка от Лондиниум, дъщеря на прокуратора…
— Ще се подчиниш ли? — попита Ейлан тихо. Кръвта шумеше в ушите й. Той ще има съпруга! Защо й го каза? Тя знаеше, че нищо не може да се промени, но не предполагаше, че само мисълта за това може да й причини такова страдание.
По някакъв начин се бяха добрали до края на пазарището. Тълпата оредяваше. Само още няколко крачки и двамата щяха да потънат в лесковата гора. Миналата нощ млади мъже и момичета бяха скитали из тази гора, за да берат цветя и зелени клонки, и бяха нощуват и тук, на зелената трева. Гората още помнеше — Ейлан долавяше спомена за страстта, която бе свързала тук толкова много хора — като нежно ехо, което пропъждаше надалеч шума от пазарището.
Гай спря и се обърна към нея.
— Знаеш много добре, че ако не мога да те взема за жена, никога няма да се оженя за друга!
— Но аз не мога да се омъжа — каза тя тихо. — Обрекла съм живота си на боговете…
— Тогава и аз ще остана неженен — каза той твърдо.
„Не е така… ти ще имаш съпруга“ — бурният изблик на щастие, който изпита, когато чу думите му, бе помрачен от някаква сянка в дълбините на съзнанието й — пред очите й трепна далечен образ — лицето на жената, която щеше да бъде съпруга на Гай. Ейлан си каза, че не бива да я мрази. Нямаше право да бъде толкова себична, та да иска от него да остане сам цял живот. А може би дълбоко в себе си копнееше той да я отведе — даже против волята й, да я вземе на ръце и да я отнесе далеч оттук, да разтърси небето и земята, но да я направи своя — въпреки волята на боговете? Можеха ли човешки думи и присъди да изтрият знака на Богинята на челото й?
Ейлан се препъна в някакъв корен и Гай протегна ръка, за да я задържи да не падне. Едва сега й стана ясно, че са навлезли дълбоко в гората. Шумът на тълпите вече почти не се чуваше — наоколо нямаше жива душа. Царуват пълно мълчание — сякаш бяха в селенията на Добрия народ… Високи дървета хвърляха разпокъсани сенки. Отраженията на листата, полюлявани от вятъра, трептяха върху горската пътека. Слънцето беше се скрило зад облак и полъхът на вятъра ставаше по-студен. Дали нямаше да завали? Сякаш в отговор на неизказания й въпрос върху лицето й пръснаха няколко капки — дъжд или може би влага, останала по листата на дърветата.