— Ейлан… — прошепна Гай и я притисна по-здраво към себе си. — Ейлан… моля те!
Тя се обърна, поразена от силата на желанието, което трептеше в гласа му. Времето спря. От мига, когато тълпата я откъсна от Миелин, досега Ейлан бе вървяла като насън. Но сега беше будна и виждаше с ужасяваща яснота и миналото, и бъдещето. Може би наистина Съдбата ги бе събрала тук, но всичко зависеше от нейното решение — то щеше да предопредели нейното и неговото бъдеще — а може би и живота на много други хора. Мисълта й се плъзгаше извън границите на времето, в широки спирали, докато отново видя пред себе ей светлокосия крал-воин с драконите около китките и орловия поглед на Гай.
Сега тя беше спокойна, а той трепереше. С несръчни пръсти отметна воала й. Ръката му се плъзна леко по бузата й, спря за миг, после продължи по меката линия на шията й и се отпусна там, където през полуотворената дреха надзърташе извивката на гърдите й. Пред тях се простираше меката зеленина на горска поляна. Отнякъде долетя тих шепот: „Не бива да служим на Богинята в храм, които е дело на човешки ръце…“
Но това не биваше да стане — само преди шест месеца Ейлан се бе заклела да отдаде девствеността си само на Свещения крал! И в същия момент отговорът изплува в съзнанието й: „От този мъж, в чиито жили тече кръвта на народа, ще се роди Защитникът на Британия — кралят, който ще пребъде през вековете…“ Това бе съдбата й, предсказана от Мерлин. За това бе дошла на този свят.
Когато срещна за първи път Гай, Ейлан бе още дете, но сега мислеше като зряла жена. Гласът на Мерлин отново отекна в съзнанието й: „Една жрица отдава любовта си единствено по своя воля: тя разтваря душата и тялото си, за да приеме силата, но това не накърнява нейната власт…“
— Човешките закони ни забраняват да бъдем мъж и жена — каза тя тихо. — Съгласен ли си да ме вземеш по обичая на древните времена, когато жриците се бракосъчетавали с мъже от старата кралска кръв — пред очите на боговете?
Гай простена. Гърдите й потръпваха под пръстите му и той чувстваше под дланите си докосването на втвърдените им зърна.
— Ти си моя — сега и след смъртта, в името на бог Митра и Великата Майка — отвърна той с пресекващ глас. — Ейлан, о, Ейлан!
Белият пламък лумна в тялото й, изпълни я цялата и пропъди всякакви други мисли и съмнения.
Тя погали лицето му. Треперещите му пръсти се заплитаха в косите й. Воалът се хлъзна и се свлече на земята. Устните му отново докоснаха нейните, но този път целувката му не беше плаха, а властна и настоятелна. Той пиеше от устните й като умиращ от жажда. Само за миг Ейлан трепна изненадано, после същото властно желание разтвори устните й. Ръцете му се плъзнаха по шията й, косата й се освободи от сложните плетеници, в които бе подредена и потече като светъл водопад по раменете й. Гай простена отново, ръцете му се плъзнаха по-надолу, тя се вкопчи в него, тялото й усети силата на копнежа му и го прие в меката си прегръдка.
Коленете й се подгъваха. Тя се отпусна в ръцете му и двамата паднаха на зелената трева; устните му изгаряха страните й, клепачите, меката кожа на шията; в копнежа си да се слее с него треперещото й тяло се изви в дъга. Когато паднаха на тревата, полите й се бяха хлъзнали нагоре и сега ръката му галеше мекотата на бедрата й, все по-нагоре и по-нагоре, докато докосна сърцевината на нейната женственост.
Задъхан. Гай сякаш застина. После се отдръпна назад с широко отворени очи, като заслепен от силна светлина.
— Повелителко… — прошепнаха устните му. Ейлан виждаше, че успява с бледни усилия да овладее тялото си, и всяко движение, когато я докосваше, когато сваляше дългата й роба, беше като свещенодействие. Те вече не бяха Ейлан и Гай, а просто мъж и жена, свързани с вечната магия на любовта, срещнали се от ново в безкрайния поток на времето.
— Моят крал… — шепнеше Ейлан, без дори да съзнава какво говори. — Ела! Той въздъхна и потъна в нея, както слънцето потъва в морето, отдавайки се докрай, както се отдаваше и тя. Отдалеч се разнесоха възторжени викове. Жреците бяха запалили белтейнските огньове.
Огънят на Белтейн гореше и в тях и ги стапяше, и сливаше в едно, и сега дори отнякъде да се появеше не само Кайлеан, но и всички останали жрици от Горския храм, Ейлан нито би ги забелязала, нито би помислила дори за миг какво ще стане по-нататък.
Слънцето клонеше към залез, когато Гай се раздвижи и въздъхна. Ейлан с нежелание се откъсна от прегръдките му; той отново я притисна към себе си и вдигна ръката й към устните си.
— Време е да се върна в Горския храм — каза тя много нежно. — Сигурно вече ме търсят.
Миелин сигурно не беше на себе си от притеснение. Но стига Ейлан да успееше някак да влезе незабелязано във Вернеметон, щеше да успее да убеди всички, че не е успяла да открие приятелките си в тълпата и просто се е прибрала сама.