Бош кимна. Инстинктът не го беше подвел.
— Не се и съмнявам. Благодаря за обаждането.
Затвори и изгледа продължително телефона; очакваше да звънне всеки момент. И той го направи, но този път дисплеят показваше, че е вътрешна линия. Той вдигна слушалката.
— Бош.
— Детектив, обажда се Гуен от ТЦ.
От вътрешната телефонна централа. Бош не беше сигурен къде точно в сградата се намира. Операторите поемаха всички обаждания по общите линии като номера на Убийства и обири, обявен в статията в „Таймс“ — и ги прехвърляха към когото е необходимо.
— Слушам те, Гуен.
— В момента ми говорят на испански за наградата за Мерсед. Искате ли да поемете обаждането?
Бош поклати глава. Лавината обаждания, за която бе предупредил Краудър и Самюълс, тепърва започваше да набира сила.
— В момента нямам човек, който да говори испански. Запиши името и телефона и някой ще позвъни по-късно.
— Разбрано.
Бош затвори, този път малко по-внимателно. Влезе в сайта на „La Opinion“, щракна върху Locales и както очакваше, отново видя снимка на Зеяс и материал за случая Мерсед и обещанието за награда. Донякъде се втрещи от скоростта, с която медиите раздухваха новината.
Върна се към доклада и набра скорост. Искаше да се махне от офиса, независимо дали Сото ще се върне скоро, или не. Имаше чувството, че телефонът скоро ще му натежи като воденичен камък на шията. Щеше да се удави в обаждания. Преди да приключи с писането, телефонът иззвъня още веднъж. Отново беше първият обадил се.
— Хей, не ми записахте името за наградата.
— Точно така, сър. Не ми трябва името ви.
— Ами как тогава ще си получа наградата?
— Няма награда. Не и за вас.
— Казвам ви, човекът се казва Хосе. Той го направи.
— Ако арестуваме тип на име Хосе, обадете ми се отново, става ли?
Този път тресна телефона толкова силно, че привлече вниманието на детективите от другите клетки. Не им даде никакви обяснения. Ръката му още беше върху слушалката, когато телефонът иззвъня пак. Бош вдигна и се тросна:
— Да?
— Гуен от телефонната централа…
— О! Да, Гуен, какво има?
— Просто исках да ви кажа, че жената, която говореше на испански, отказа да си даде името и номера.
— Добре, Гуен. Поне това обаждане няма да го мисля. Благодаря ти.
Бош бързо приключи доклада, разпечата го на перфорирана хартия и го прибави към досието. После вдигна телефона, звънна в централата и поиска да говори с Гуен.
— Гуен, детектив Бош е. Излизам по работа, партньорът ми също не е на разположение. Ще бъдеш ли така добра да пренасочваш всички обаждания за случая Мерсед и наградата към лейтенант Самюълс?
— Лейтенант Самюълс. Да, мога.
— Добре. Благодаря ти. Направо можеш да оставиш бележка до второ нареждане всички подобни обаждания да се прехвърлят на лейтенанта.
— Ще го направя, детектив. Хубав ден.
— И на теб, Гуен.
Бош стана и погледна часовника над вратата на отдела. Психарските сесии на Сото обикновено продължаваха около час, с по половин час път в двете посоки. Дори да бе минала през лабораторията да вземе куршума от Гън Чун, вече трябваше да се е върнала. Това го подразни, защото Сото по принцип имаше склонност да изчезва или да губи представа за времето. Трябваше да задвижи нещата, а тя пропускаше екшъна. Не му се искаше да звъни на мобилния й, защото можеше все още да е с доктор Инойос, главния психотерапевт на управлението. Ядоса се, че Сото дори не си беше направила труда да му пусне есемес, че ще се забави. Все пак не беше негова работа да пуска съобщения или да се обажда да я пита къде е.
Взе ключовете и дисковете. На дъската до изхода написа до името си Лаборатория и излезе.
Родригес му беше казал, че с Рохас не са занесли записите от охранителните камери в лабораторията, за да се опитат да изчистят картината. Обясни, че не видели смисъл да го правят, тъй като камерите не били заснели извършителя. Пък и преди десет години специалистите по видеозаписи бяха просто лабораторни плъхове, преглеждащи отново онова, което детективите вече са проучили.
Днес беше различно. Имаше цял отдел за обработка на аудио-визуални записи и специалистите можеха да подобряват звук и картина и често да изкарат информация, която оставаше скрита при повърхностно наблюдение. Последното десетилетие беше станало свидетел на истинска експлозия в използването на видеозаписите в разследването на престъпления. Ел Ей беше град на обществени и частни камери и стандартният протокол вече включваше да се търсят камери в района на местопрестъплението — по същия начин, по който ченгетата чукаха по вратите и издирваха очевидци. Това наложи обособяването на специален отдел за анализ на видеозаписи. Камерите бяха от най-различен вид и бяха необходими сериозни умения, за да измъкнеш целия потенциал от записаните картини и звуци от или около местопрестъплението.