— Тогава разпитвали ли са ги?
Сото им заговори на испански и после преведе отговорите им на Бош, макар че той разбра повечето от казаното.
— Да, дали са показания.
Бош кимна, но не можеше да си спомни показания от досието, в които очевидците да съобщават, че са се скрили зад статуята. Явно обяснението е било пропуснато като маловажно.
— Помоли ги да ни покажат къде точно са се скрили.
Сото отново се обърна към мъжете и един от тях стана и отиде при статуята. Клекна, сложи ръце на пиедестала и се престори, че наднича зад краката на жената, за да види кой стреля. Гледаше към Бойл Авеню.
Бош отново кимна, докато се опитваше да си представи как е било през онзи ден.
— Какво ги кара да си мислят, че изстрелът е дошъл оттам? — попита той и посочи.
Сото преведе и мъжът отначало сви рамене, после един от другарите му на пейката отговори, но темпото му беше прекалено бързо, за да може Бош да разбере нещо.
— Каза, че чул изстрела и побягнал. Другите двама го последвали, но не били сигурни, че са чули нещо. Просто видели, че всички бягат.
— Какво е видял?
Двама от мъжете поклатиха глави, а третият каза: „Nada“.
— Познавали ли са Мерсед?
Сото отново преведе и изслуша отговорите им.
— Не точно — каза накрая. — Знаели го от площада, и толкова.
Бош се обърна и тръгна към ескалаторите на спирката на метрото. Стъклената структура, служеща за покрив, имаше характерен ацтекски мотив и бе проектирана като огромно орлово гнездо, пазещо входа. Перата бяха от разноцветни панели, които хвърляха из площада цветни петна светлина.
Между ескалаторите имаше широко стълбище, облицовано с плочки. Бош се обърна от горния край на стълбището и погледна назад през площада. После погледна наляво през Първа улица към музикалния магазин, чиято камера бе заснела прострелването на Мерсед. Премести се малко надясно и реши, че се намира много близо до мястото, където се беше намирала масата за пикник, на която беше седял Мерсед.
Обърна се отново към Бойл Авеню, откъдето беше дошъл куршумът. Тъй като вече беше отхвърлил идеята, че е било стреляно от минаваща кола и дори от нивото на улицата, погледът му се насочи към постройката на ъгъла. Навремето Бош познаваше доста добре хотел „Бойл“. Беше по-известен с неофициалното си име „Мариачи“ и представляваше триетажна сграда на повече от сто години, една от най-старите сгради в цял Лос Анджелис. През десетилетията обаче беше занемарен и сега представляваше пълен с хлебарки бордей за пътуващи музиканти и приходящи гости. На Бош неведнъж му се беше случвало да влиза в хотела със снимка в ръка, докато търсеше някой заподозрян.
Но сега всичко беше различно. Хотел „Бойл“ беше минал през основен ремонт за милиони покрай строежа на станцията на метрото. Вече дори не беше хотел, а комплекс, предлагащ апартаменти на разумни цени и офиси. Червената му фасада и характерните куполи бяха запазени при ремонта, но дори така наречените разумни цени бяха твърде високи за повечето Мариачи, които минаваха през Източен Ел Ей. Налагаше им се да отседнат някъде другаде.
Сото дойде при Бош, проследи погледа му и попита:
— Мислиш, че е стреляно оттам ли?
— Възможно е — каза Бош. — Да идем да проверим.
Пресякоха площада. Бош забеляза, че по пейките и масите се събират все повече и повече музиканти. Беше почти пет часът, време за търсене на работа. Зад една група музиканти се виждаше малък магазин. Libros Schmindos. Знакът на вратата съобщаваше, че това е книжарница и библиотека. Бош я посочи, без да забавя крачка, и каза:
— Преди да стане испанско, всичко наоколо е било еврейско. През двайсетте и трийсетте. През петдесетте всички започнали да се изнасят към Феърфакс.
— Бяло бягство — каза Сото.
— Нещо такова. Мисля, че някой от дядовците или бабите ми е живял тук. Имам някакъв спомен от това място. Старата гара в Холенбек, как идвам тук с майка ми през петдесетте…
Беше някакъв мъгляв, смътно смущаващ спомен, който не можеше да се избистри в главата му. Първите единайсет години от живота си беше прекарал с майка си и понякога сменяха жилища като приходящите гости на стария хотел „Мариачи“. Имаше твърде места за помнене, а това беше преди петдесет години. Опита се да смени темата.
— Ти къде си израснала, Люси?
— Къде ли не. Майка ми е от Ориндж Каунти при Ел Торо, а семейството на баща ми беше оттук. Неговите родители напуснали Чавес Равин през четирийсетте. Накрая се озовали в Уестлейк и аз съм се родила там. Но израснах най-вече в долината. В Пакома.