— Освен това мисля, че това място е преустроено. Преди десет години тук едва ли е имало нещо.
Забеляза мъж, който стоеше сам на една пейка на площада. Гледаше нагоре към Бош. Вратата на стълбището към купола се отвори и някаква жена закрачи енергично към тях, като сипеше порой думи на испански. Сото тръгна към нея и извади значката си, за да покаже, че са полицаи. Жената говореше прекалено бързо, за да може Бош да я разбере. Личеше й обаче, че е ядосана, че са се качили на покрива.
Накрая Сото влезе в ролята си на преводач.
— Това е госпожа Бланка. Каза, че не можело да стоим тук и че първо е трябвало да идем в офиса на управителя. Отговорих й, че се извиняваме.
— Питай я дали е работила тук преди обновяването на сградата.
Бланка поклати глава и каза не, преди Сото да е превела въпроса.
— Знаете ли английски? — попита Бош.
— Да, малко — отвърна Бланка.
— Добре, можете да отговаряте така, както ви е удобно. Сградата е защитена, нали? От Историческото дружество?
— Да, обявена е за паметник на културата. Построена е през хиляда осемстотин осемдесет и девета.
— Какво е станало с архива на хотела, когато са започнали преустройството?
Жената го погледна объркано и Сото преведе въпроса и отговора.
— Каза, че всички хотелски книги се съхраняват от Историческото дружество. В момента се намират в градското хранилище, но искали да направят изложба тук.
Бош кимна. В докладите на Родригес и Рохас не пишеше да са чукали по вратите и да са разпитвали хора от хотел „Мариачи“ дали са видели или чули стрелбата на площада.
Помисли си, че това е било грешка.
9
Бош остана в отдела до късно — препрочиташе докладите и обобщенията в досието и записваше новите наблюдения и хрумналите му въпроси. Дъщеря му винаги беше заета в сряда вечер с „Полицейски изследовател“ към участъка в Холивуд. Групата беше насочена към хлапета от гимназията, които смятаха да постъпят в правоприлагащите органи. Така можеха да се запознаят по-отблизо с полицейската работа и често участваха в обиколки и други операции. Обикновено вечерта беше натоварена, така че нямаше причина Хари да се прибира рано, въпреки че денят беше започнал по зазоряване с телефонното обаждане на капитан Краудър.
Голямото колкото футболно поле помещение на отдела беше опустяло и Бош се радваше на пълната тишина и на тъмнината отвън. От време на време излизаше от клетката, разхождаше се между другите работни места и гледаше как колегите му са нагласили и украсили бюрата си. Забеляза, че в някои клетки детективите са разкарали отпуснатите от управлението столове и са ги сменили с качествени модели, при които човек можеше да нагласи височината на подлакътниците и да се отпусне, без да се страхува от болки в кръста.
Помисли си, че това е доста тъжно. Не защото личните вещи не бяха в безопасност в Дирекцията на полицията, а защото управлението се превръщаше все повече и повече в институция, чиито служители прекарваха времето си зад бюра. Клавиатурите и мобилните телефони бяха основните инструменти на съвременния следовател. Детективите седяха в столове за по хиляда и двеста долара и носеха дизайнерски обувки с пискюли. Свършено беше с дните на дебелите гумени подметки и доминирането на функцията над формата, когато мотото на детектива бе „Размърдай си задника и почвай да обикаляш по вратите“. Обиколката на помещението го настрои меланхолично и той започна да си мисли, че може би времето е наистина подходящо за край на кариерата му.
Остана да работи до осем, след което прибра всичко в куфарчето си, излезе от сградата и се разходи по Мейн Стрийт до „Никел Дайнър“. Седна на една свободна маса и си поръча вратна пържола и бутилка „Нюкасъл“. Тъкмо започваше да свиква отново да се храни сам. Връзката му с Ана Стоун беше приключила по-рано през годината и това означаваше много самотни вечери. Понечи да извади част от материалите от куфарчето, но реши да остави работата, докато се храни. Прекара времето си в бъбрене със съдържателката Моника и тя го почерпи поничка с кленов сироп. Сладкишът вля допълнителна енергия в кръвта му и Хари реши, че е твърде рано да се прибира в празната си къща.
На връщане към Дирекцията се отби в „Синия кит“ да види кой свири и кой ще участва по-късно през месеца. Беше приятно изненадан, когато видя на сцената Грейс Кели с четиричленна банда. Грейс беше млада саксофонистка с много силно звучене. Освен това пееше. Бош имаше в телефона си няколко нейни парчета и понякога си мислеше, че тя имитира покойния велик Франк Морган, един от любимите му саксофонисти. Никога не я беше виждал на живо, така че плати куверта, поръча си още една бира и седна в дъното на помещението, като сложи куфарчето на пода между краката си.