Изпълнението му хареса, особено надсвирването между Грейс и ритъм секцията. Тя обаче завърши със соло, което прободе дълбоко сърцето на Бош. Песента беше „Някъде отвъд дъгата“ и тя успя да изтръгне от инструмента си звук, който бе абсолютно недостижим за човешки глас. Жален и тъжен, но и с ясно доловима вълна на прикрита надежда. Парчето накара Бош да си помисли, че за него все още има шанс, че още може да открие онова, което търси, независимо колко малко време му остава.
През почивката излезе и пое обратно към работата. Докато изминаваше двете преки, пусна на дъщеря си есемес, за да види дали още е с Изследователите. Тя му отговори веднага, че вече си е у дома и се кани да си ляга, защото е уморена от училището и заниманията в участъка. Бош си погледна часовника и видя, че времето се е разбързало здравата. Беше почти единайсет. Обади се на Мади да й пожелае лека нощ и да й каже, че ще работи до късно, щом тя ще си ляга.
— Става ли да се прибера по-късно?
— Разбира се, татко. Работиш ли?
— Да, хапнах и се връщам в службата. Трябва да прегледам едни неща.
— На мен пък ми мирише, че си пил.
— Изпих една бира с вечерята. Добре съм. Ще се забавя само още час-два.
— Не прекалявай.
— Няма. Какво правихте тази вечер?
— Бяхме на пътна проверка. Предимно гледахме. Имаше един тип. Не беше пиян, но караше чисто гол. Много яко.
— Е, добре дошла в Холивуд. Дано не си си изкарала акъла.
— Ще го преживея. Завиха го в одеяло и го прибраха.
— Добре. Сега лягай. Ще се видим утре преди училище.
Бош затвори и отново се запита дали дъщеря му наистина иска да стане ченге, или се е захванала с всичко това само за да му угоди. Реши, че няма да е зле да поговори по въпроса с доктор Инойос. Мади прекарваше с нея по един час всеки месец, неофициално. Инойос сама предложи тази услуга, тъй като Мади беше дошла да живее с Бош след смъртта на майка й.
Отделът беше все така пуст, но погледът на Бош моментално се спря върху бюрото на партньорката му. Чантата на Сото бе на стола й. Обикновено я хвърляше там сутринта, когато пристигаше и отиваше за кафе. Вземаше само нужните й пари и оставяше чантата на стола. Но сега беше единайсет вечерта, а чантата пак беше тук. Отначало Бош се зачуди дали не я е забравила на излизане, но това изглеждаше невъзможно — тя държеше в нея ключовете си и оръжието, когато не беше на служба.
Завъртя се в кръг, като оглеждаше помещението. Сото не се виждаше никаква. Но му се стори, че долавя лек аромат на кафе. Значи тя беше тук. Някъде.
Извади телефона си и й прати есемес с въпрос къде е. Отговорът й го смути още повече.
У дома. Каня се да си лягам. Защо?
Сега Бош наистина не знаеше какво да прави. Написа й отговор.
Нищо. Просто се чудя.
Изпрати съобщението и му се стори, че чува тих звън някъде наблизо. Бош винаги държеше сигнала за есемеси на вибрация, тъй като повечето съобщения бяха от дъщеря му и не искаше звукът да прекъсва нечия работа. Сото обаче беше различна. Тя оставяше телефона си на звуков сигнал и Бош беше сигурен, че току-що го е чул. Написа ново съобщение.
До утре.
Натисна копчето за изпращане, застана абсолютно неподвижно и се заслуша. Почти незабавно чу сигнала отново. Проследи го до отворената врата на килера за папки в другия край на помещението.
Килерът за папки представляваше всъщност огромно хранилище, където се държаха досиетата и веществените доказателства по случаите на отдела. Помещението беше голямо, но случаите бяха толкова много, че миналата година бяха инсталирали шкафове на релси, които можеха да се прибират плътно един до друг. Така си осигуриха повече място. Когато някой детектив искаше да вземе конкретно досие, отваряше съответния шкаф. Всеки екип в Неприключени следствия имаше по един ред досиета, от двете страни.
Бош тихо пристъпи до отворената врата и надникна. Ароматът на кафе се долавяше по-силно. Видя, че редът, който деляха със Сото, е затворен, но три метра по-нататък шкафовете на други двама детективи бяха отворени.
Бош влезе в помещението и тихо тръгна натам. Поколеба се, когато стигна до отвора, после се промъкна и надникна иззад ъгъла в широката около метър пътека между рафтовете.
Нямаше никого.