Объркан, Бош погледна към края на помещението. Оттатък рафтовете имаше открита ниша с копирна машина. Бош тръгна натам и беше на няколко стъпки от ъгъла, когато чу как ксероксът се задейства.
Шумът на машината му осигури добро прикритие. Бош бързо пристъпи напред и надникна в нишата. Лусия Сото стоеше до апарата с гръб към него. На работния плот от дясната й страна имаше досие с отворени скоби за листата. До папката бяха наредени други три досиета. А до тях беше оставена димяща чаша от „ЛА Кафе“, денонощно заведение недалеч от Дирекцията на полицията.
Бош гледаше мълчаливо как Сото копира записки и доклади от досието. Тавата на ксерокса се пълнеше с листа.
Не знаеше как да постъпи. Нямаше представа защо, но Сото явно копираше досие, което не беше тяхно. Дръпна се назад и погледна отворените шкафове. Всеки екип в отдела отговаряше за конкретни години. Всеки детектив оставяше визитката си на предназначените за целта места в двата края на реда. Бош видя, че този е на Уитейкър и Дюбоз. В момента не можеше да се сети върху кои години работят те, но четирите досиета, които бе извадила Сото, изглеждаха стари. Синият винил на гръбчетата беше напукан и избелял, а листата бяха пожълтели.
Погледна към нишата и си помисли дали да не се махне тихо, както беше дошъл, но в главата му нахлу поток мисли и го накара да спре. Първо си помисли каква глупост правеше Сото с копирането на досиетата. Всеки детектив в отдела имаше код, който трябваше да бъде въведен в копирната машина, за да заработи. Това означаваше, че остава следа, която показва колко копия е направила Сото и кога. Помисли си също за всеизвестния факт, че през последните години стандартите за постъпване в управлението бяха снижени. Влизаха хора, хванати в дребни престъпления с наркотици или връзки с банди. Някои смятаха, че в полицията са проникнали представители на организираната престъпност, а може би и на терористични организации. Бош се зачуди дали Сото не работи за някой извън управлението и дали не е двоен агент — следовател по стари случаи през деня и шпионин през нощта.
Помисли си, че може би става жертва на собственото си въображение, но в края на краищата тя току-що го беше излъгала с есемесите си. Какво искаше да скрие от него?
Бош не беше от хората, които загърбват проблемите. Изведнъж реши какво да прави и се върна при нишата. Лусия тъкмо вадеше от тавата дебел наръч листа. Не го забеляза, защото беше напълно погълната от работата си.
— Намери ли това, което търсиш?
Сото едва не изскочи от обувките си. С мъка сподави писъка си, когато рязко се обърна и го видя. Трябваха й няколко секунди да се овладее и да си върне дар слово.
— Хари! Изкара ми акъла. Какво правиш тук?
— Мисля, че ти трябва да отговориш на този въпрос, Лусия.
Тя направи жест с ръка, сякаш се мъчеше да си поеме дъх след уплахата. Той й даде време да скалъпи отговора.
— Просто преглеждах стари случаи, нищо особено.
— Сериозно? Случаи, които не са твои? Не са наши?
— Опитвам се да навляза в работата, Хари. Чета досиета. Понякога ги копирам и ги нося у дома. Зная, че това не е по правилник, но… не мисля, че е кой знае какво. Не можах да заспя и затова се върнах да направя малко копия.
Историята и начинът на поднасянето й бяха толкова зле скалъпени, че Бош чак се притесни. Влезе в нишата и спря при плота. Погледна съдържанието на папката, от която тя копираше документи. Прочете първата страница, която винаги съдържаше първоначалния доклад и обобщение на случая. Позна го веднага.
— Значи избираш случаите просто напосоки, така ли?
— Да, нещо такова.
Бош погледна гръбчетата на другите папки и бързо си даде сметка, че са от един и същи случай. Пожарът в Бони Брай от 1993 г. Девет души, повечето деца, бяха загинали в един апартамент в Уестлейк. Жертвите бяха в нелицензирана детска градина в мазето в евтин жилищен блок и бяха хванати в капан от пламъците и дима. Половината деца в тясното помещение бяха умрели от вдишване на пушек. Пожарът беше обявен за палеж, но до арести така и не се стигна, въпреки че беше сформиран специален екип от специалисти по палежите към пожарната и следователи от полицията.
Бош напъха в папката летящите листа, които копираше Сото, след което нареди четирите папки една върху друга и ги взе. Обърна се и мина покрай Сото.
— Вземи си кафето — каза сухо.
Отнесе папките в клетката им и ги сложи на бюрото си. Посочи бюрото на Сото и й каза да сяда. Тя се подчини, като махна чантата от стола си.
Бош остана прав, крачеше напред-назад и говореше в гърба й. Тя седеше с наведена глава и сведен поглед като заподозрян, който знае, че предстои повдигане на обвинение.