Извади късмет. Дежурният съдия, който се занимаваше с административните въпроси, сред които и разрешителните, беше Шърма Бартлет. Бош я познаваше от времето, когато беше прокурор. Отношенията им открай време бяха професионални, но се спогаждаха и когато Бош й съобщи чрез секретаря, че е дошъл за разрешително, беше повикан незабавно в кабинета й. Най-често исканията за разрешително оставаха за разглеждане от съдията, а през това време детективите се мотаеха безцелно из празния съд.
— Хари, не мога да повярвам, че си още в играта — каза тя, когато той влезе.
Стана и заобиколи бюрото си, за да стисне официално ръката му.
— На косъм — отвърна той. — Договорът ми изтича след година, но има дни, в които дори не съм сигурен, че ще изкарам дотогава.
— Ти ли? Сигурно ще им се наложи да те извлекат насила. Сядай.
Посочи му стола пред бюрото и се върна на мястото си от другата страна. Беше много приятна жена, чиито непринудени маниери винаги скриваха свирепата й непоколебимост като обвинител, а сега и като съдия. Когато беше обвинител, прякорът й беше Счетоводителката — не само защото беше специализирана във финансови престъпления, но и защото имаше превъзходна памет за всичко, свързано с числа, от членовете на Наказателния кодекс до телефонните номера и присъдите, получени от обвиняемите по случаи преди години. Бош беше работил два пъти с нея през деветдесетте по убийства с мотив финансова облага. Тя беше строга като тъмничен надзирател, но той нямаше поводи да се оплаква. И двата пъти се стигна до присъди първа степен. Хари й даде искането за разрешително за обиск през бюрото.
— Какво имаме тук? — попита Бартлет, докато прелистваше страниците, за да стигне до обобщението. — Претърсване на архив.
— Именно — каза Бош. — Търсим име в хотелски регистър.
— Историческото дружество…
Бош не отговори. Тя продължи да чете на глас. Той чакаше.
— Помня случая Мерсед. Вече не бях в прокуратурата, но този случай го помня. Значи е умрял?
— Да. Писаха и по вестниците.
— Покрай работата ми и съпруга и децата изобщо нямам време за вестници… Непрекъснато не съм в час.
Бош кимна, макар че погледът й продължаваше да е насочен към документа, който й беше донесъл.
Съдията взе от бюрото си малко съдийско чукче и Бош осъзна, че то всъщност е химикалка. Тя подписа първата страница на разрешителното и му го върна с усмивка.
— Надявам се това да ви е от помощ, детектив.
— Аз също. Благодаря, госпожо.
Бош стана и се обърна да си върви.
— На коя дата се пенсионираш? — попита тя зад него.
Той се обърна.
— Би трябвало да е в края на следващата година.
— Би трябвало?
Бош сви рамене.
— Човек никога не може да е сигурен.
— Ще се справиш, Хари — каза тя. — И се надявам двамата с Джери да сме сред поканените на партито.
Бош предположи, че Джери е съпругът й. Усмихна се.
— Вече сте в списъка.
От съда продължи през Пуебло към Аламеда. По пътя се отби до „При Филип“ за френски сандвич. Вземането на храна в „При Филип“ ставаше по един и същи начин вече повече от сто години. Клиентите се нареждаха на опашки пред тезгяха пред „касапите“ и търпеливо чакаха да си поръчат сандвичите. Номерът беше да избереш най-бързо движещата се опашка. Касапите, които си бъбреха с клиентите, бяха бавни. Бош избра една жена, която изглеждаше изцяло посветена на работата си, и не сбърка. Опашката му се движеше експедитивно и не след дълго той седеше на една маса със сандвича си, картофена салата и кока-кола.
Храната си свърши работата както обикновено и Бош се изкушаваше да се нареди отново на опашката за втори рунд, но реши да остане гладен. Френските сандвичи не бяха единствената причина да избере „При Филип“. Заведението се намираше срещу Юниън Стейшън. След като приключи, Бош пресече Аламеда и влезе в огромната зала на гарата. До входа имаше редица стари телефонни будки и той влезе в една за бърз разговор, като сложи вратовръзката върху слушалката, за да заглуши гласа си.
12
Когато Бош се върна в отдела, Сото беше готова и чакаше. Двамата членове на „Лос Рейес Халиско“, които беше открила, живееха в Северен Холивуд, само на няколко преки един от друг, което означаваше, че най-вероятно още поддържат връзка като музиканти и приятели. Трябваше да разговарят с тях, за да се види дали нямат някакви нови мисли или спомени по случая. С малко късмет можеха да ги упътят и към Анхел Охеда, чието местонахождение си оставаше неизвестно.