Жилищната сграда на Кабрал беше почти същата като тази на Ернандес. Кабрал обаче го нямаше в апартамента и на двора, където група мъже седяха около грил и си приготвяха угощение. Когато Сото ги попита дали знаят къде може да е Кабрал, мъжете поклатиха глави. Не можеха да им помогнат.
Бош и Сото бяха толкова далеч на север от центъра и сградата на полицията, че решиха да поседят известно време, за да видят дали Кабрал няма да се появи. Бош премести колата до отбелязания като забранен за паркиране бордюр до входа на комплекса, за да са сигурни, че няма да пропуснат музиканта, ако се появи.
— Е, какво мислиш? — попита Сото, след като паркираха.
— Мисля, че проведе разговора много добре — отвърна Бош.
— Благодаря.
— И си мисля онова, което си мислех и преди. Трябва да намерим Охеда. Надявам се да не се е върнал в Чиуауа, защото тогава ще има да търсим игла в купа сено.
— Не знам. Зелената му карта е изтекла. Това ме кара да си мисля, че се е върнал.
— Въпросът е защо.
Сото кимна и попита:
— Според теб Ернандес истината ли каза, че не знае къде е?
Бош се замисли за момент и кимна.
— Предполагам, че да. Музикантите са непостоянна порода. Все идват и си отиват, непрекъснато са в движение.
Сото също кимна и за известно време в колата се възцари тишина. После Бош си спомни недовършената история на Сото.
— Когато говореше за наградата и Тринайсета улица, не довърши. Спомена, че „получили предупреждението“?
Тя кимна.
— Да, момчета от Организирана престъпност отишли при някои от тарторите и им казали, че ако ми се случи нещо, ще си навлекат война с ЛАПУ и че с Тринайсета улица ще бъде свършено. С всички ще бъде свършено.
— И какво? Обещали, че нищо няма да ти се случи ли?
— Така казали.
Бош кимна и продължи да си мисли за Сото и начинанието й. Следващите му въпроси отново се върнаха към случая Бони Брай.
— Какво си спомняш от онзи ден? — попита той. — За пожара. На колко си била, на шест-седем?
Сото помисли малко, преди да отговори.
— Бях на седем и си спомням най-вече пушека, който излизаше изпод вратата. Опитахме да избягаме, но не можехме, защото пожарът бушуваше на стълбището и другият край на коридора беше блокиран. Така че се върнахме и затворихме вратата. Нямаше друг изход.
— С вас имаше ли учителка?
— Да, госпожа Гонзалес… тя умря. Бяхме вътре, никой не идваше да ни помогне и скоро пушекът започна да влиза в стаята. Бяхме с онези престилки, с които рисувахме, и госпожа Гонзалес и помощницата й Адел ги нарязаха, за да ги намокрим в аквариума и да ги увием около устите и носовете си.
— Умно.
— Но пушекът продължаваше да влиза и всички кашляхме и се задушавахме. Отидохме в килера и затворихме вратата, но нямаше място за госпожа Гонзалес и тя остана навън и продължи да вика за помощ. Да крещи за помощ.
— И никой не дойде?
— Дълго време не се появи никой. А после престанахме да я чуваме, а пушекът започна да влиза в килера.
Бош си представи колко уплашени са били. Всички тези малки хлапета и само един възрастен.
— После пушекът стана много гъст и всички заспахме. И някои не се събудиха. Един пожарникар ме спаси. Направи ми дишане уста в уста и после ми сложиха кислородна маска. Помня, че бях в линейката и ги гледах как съживяват най-добрата ми приятелка, Елза. Не успяха да я спасят. Спасиха мен, но не и нея. Не го разбрах.
Бош не знаеше какво да каже, затова дълго мълча. Когато най-сетне заговори, посочи един от положителните моменти в историята.
— Научи ли кой е бил пожарникарят?
— Не, така и не разбрах. Мислех си, че името му може би ще фигурира в някой от докладите, но досега не съм го открила.
Бош кимна, но вниманието му бе привлечено от страничното огледало. Една кола бавно приближаваше покрай паркираните до тротоара автомобили. Стара таратайка със свалени прозорци, абсолютна бракма.
Бош извади пистолета и го сложи в скута си, с дулото към вратата.
— Какво има? — попита Сото.
— Да се надяваме, че нищо.
Сото се премести, опря гръб във вратата, също извади оръжието си и го хвана с две ръце в скута си.
— Само да не ме застреляш — каза Бош.
Гласът му бе напрегнат. Адреналинът се покачваше. Колата беше приближила достатъчно и Бош видя в нея поне трима души. Двама отпред и един на задната седалка, по средата.
Таратайката бавно мина покрай тях и Бош срещна погледа на пътника отпред, а после и на мъжа на задната седалка. Вратовете и на двамата бяха целите в татуировки. Те отвърнаха на погледа на Бош, но не направиха никакви подозрителни движения и колата продължи напред. След като отмина, Бош отпусна пръстите си около дръжката на пистолета и погледна номера на колата.