Микрофонът на полицейското радио беше с толкова стар шнур, че вече не беше на спирала и го увиваха около огледалото за обратно виждане. Бош го грабна и се обади в централата да съобщи номера и да нареди проверка на собственика.
— Разпозна ли ги? — попита той Сото, докато чакаше. — От Тринайсета ли са?
— Не. Приличат ми на биячи, но кой знае. Какво ще търсят Тринайсета чак тук?
— Теб. Онези мъже в двора на Ернандес те разпознаха като стрелеца от Пико-Юнион. Ако някой от тях има връзки с Тринайсета… може да си мислят, че ако не си на тяхна територия, няма да има проблем.
Сото премълча. Бош продължи:
— А момчетата в таратайката бяха млади петлета. Такива невинаги слушат тартора, който сключва сделки с ченгета. Опитват се да си спечелят име.
Диспечерът се обади да докладва за номера. Колата беше регистрирана на човек с адрес в Сан Фернандо, малкото градче в средата на Долината, заобиколено от всички страни от Лос Анджелис.
— Не е територия на Тринайсета улица — каза Сото, докато той окачваше микрофона на огледалото.
— По-добре да не рискуваме.
Таратайката беше завила надясно на следващата пресечка. Това означаваше, че могат да минат за втори оглед или нещо по-лошо.
Бош запали и потегли. Продължи по улицата и зави там, където беше завила другата кола. Направи пълна обиколка, но така и не видя таратайката. Накрая спря на същото място.
— Може пък да не е нищо — каза Сото.
В гласа й се долавяше фалшива надежда.
— Може — отвърна Бош.
Изчакаха още половин час, но от Кабрал нямаше и следа. Бош предложи да му дадат още десет минути и пет минути по-късно един градски автобус спря на ъгъла и от него слязоха няколко души, сред които мъж, за когото Бош бе почти сигурен, че е акордеонистът от видеозаписа.
— Според теб той ли е?
Сото се загледа и кимна.
— Така мисля.
Слязоха едновременно от колата. Бош беше от страната на улицата и се огледа, все още на тръни за таратайката и биячите, които ги бяха огледали. Не се виждаха никакви и той отиде при партньорката си на тротоара.
Мъжът, когото смятаха за Алберто Кабрал, носеше две платнени пазарски торби, пълни с покупки — като че ли предимно консерви и други кутии. Бош и Сото препречиха пътя му, Сото му показа значката си и потвърди самоличността му. Говореше на английски.
— Трябва да поговорим за прострелването на Орландо Мерсед — каза му.
Кабрал се опита да свие рамене, но тежките торби в двете му ръце му попречиха.
— Не знам нищо — каза със силен акцент.
— Знаете ли, че господин Мерсед почина? — попита Сото.
— Да, чух — отвърна Кабрал.
— Знаете ли къде е Анхел Охеда? — попита Бош.
— Анхел? Да, знам го.
— Знаете ли къде се намира? Трябва да говорим с него.
Сото повтори въпроса на испански и Кабрал отговори на английски.
— Да, отиде в Тълса.
— Тълса, Оклахома ли? — попита Сото.
Кабрал кимна. Остави торбите на тротоара, за да даде почивка на ръцете си. Бош си даде сметка, че мястото не е подходящо за разпит, особено ако той щеше да ги насочи към Охеда. Наведе се и взе торбата, която бе по-близо до него.
— Нека ви помогнем. По-добре да поговорим вътре.
След пет минути се намираха в овехтелия апартамент на Кабрал, където той живееше сам и оскъдно, също като Ернандес. Работа по цяла нощ, при това непостоянна, гарантираше самотен живот. Нямаше никакъв намек за съпруга или деца. Никакви снимки в рамки или училищни рисунки на хладилника. Бош си помисли за един стикер за кола, който беше видял веднъж: „Акордеонът е затвор“. В много отношения изглеждаше, че животът на Кабрал като музикант Мариачи си беше един вид лишаване от свобода.
— Знаете ли къде в Тълса е Анхел Охеда? — попита Сото.
Без тежестта на торбите Кабрал вече можеше да свие рамене и го направи.
— Не — отвърна той. — Когато напусна групата, каза, че заминава в Оклахома да върти бара на чичо си.
— Преди десет години, нали? — попита тя. — Веднага след като Орландо беше прострелян?
Кабрал кимна.
— Да, почти веднага след това.
Стоеше в малката кухня и прибираше покупките, а Бош и Сото бяха от другата страна на плота. Домакинът отвори хладилника да прибере малка картонена кутия мляко. В помещението лъхна противна воня на престояла храна, която се беше развалила въпреки ниската температура.
— Оттогава чували ли сте нещо за него?
— Не.
— Но сте сигурен, че е казал Тълса, така ли? — попита Бош.