— Да, Тълса — потвърди Кабрал. — Знам, защото трябваше да му пратя запис с последните пари, които изкара с нас.
Бош пристъпи в кухненския бокс и застана плътно до Кабрал. Следващите няколко въпроса бяха важни.
— Помните ли къде пратихте чека?
— Нали ви казах, в Тълса.
— Адресът. Къде в Тълса?
— Не помня. В бара, където работеше.
— Помните ли името на бара?
— Да, защото се казваше „Ел Чиуауа“.
— Това да е име на бар в Тълса? „Ел Чиуауа“?
— Да, помня го. Защото и той беше оттам. Имам предвид Чиуауа, не кучето.
Бош кимна. Името на бара беше ценна информация. Реши да смени подхода и попита:
— Защо го взехте в бандата? Не е бил от Халиско.
В отговор Кабрал отново сви рамене.
— Трябваше ни тромпетист, а той винаги беше на площада, на разположение. Свиреше добре. Помислих си — защо не?
— Да е имал неприятности с някого?
— Не знам. Не е споменавал такива неща.
— Говорил ли е с някой от вас за стрелбата? Имам предвид след това. Преди да замине за Тълса.
Този път Кабрал не сви рамене, а се намръщи и поклати глава.
— Не. Каза само, че е извадил късмет, за разлика от Орландо.
— Никога ли не е казвал, че знае какво е станало? Че знае кой е стрелял и защо?
Кабрал се изненада от въпроса и го изгледа остро. Бош прецени реакцията му като искрена.
— Не, никога — каза Кабрал.
Бош му повярва. Огледа апартамента, като си мислеше какво друго да попита. Видя в ъгъла малко бюро, на което имаше счетоводни книги и ролодекс.
— Значи сте мениджърът на групата, така ли?
— Да — отвърна Кабрал.
— Вие ли приемате поръчките?
— Да. Когато има поръчки. Вече няма толкова работа за Мариачи. Традициите вече не означават много.
Бош отново кимна. Беше напълно съгласен с това.
Получи се добър разговор. Даде му насоки, по които да работи. Но вместо да приключи, Бош реши да пусне страничен пас на Кабрал. Понякога така успяваше да свари разпитвания неподготвен.
— Ами дрогата?
Кабрал присви очи.
— Каква дрога?
— Разбрахме, че Охеда е взимал дрога.
Кабрал поклати глава.
— Не съм го виждал. Имахме си правило. Никаква дрога.
— Ясно — рече Бош. — Никаква дрога.
Е, опитът си заслужаваше.
След като приключиха разговора, Бош и Сото се върнаха при колата и докато заобикаляше отзад, Бош забеляза бандитската кола: беше паркирана от другата страна на четирилентовата улица на четирийсетина метра от тях. Един небрежен поглед му показа, че тримата души още са вътре.
Отключи форда, но отвори задната врата. Свали сакото си, за да изложи на показ пистолета и значката. Без да бърза, сгъна сакото и се наведе, за да го остави на задната седалка. Сото вече се беше качила на предната дясна седалка и Бош й заговори спокойно:
— Твоите приятели се върнаха.
— Какви приятели?
— От Сан Фернандо.
— Къде?
— От другата страна на улицата.
Тя видя колата и на лицето й се изписа тревога.
— Какво предлагаш да правим?
— Обади се за подкрепление и стой нащрек. Ще им направя посещение.
— Хари, по-добре е да изчакаш…
Той затвори вратата и отиде при задницата на форда. Отвори багажника, наведе се и освободи закопчалките на стойката за пушката. Надникна зад капака и изчака движението да намалее. Чуваше как Сото се обажда по радиото, че полицай има нужда от съдействие — искане за подкрепление в ситуация, която не е спешна. Щом улицата се опразни, Бош се дръпна от багажника с „Ремингтън 870“ в ръце и тръгна по диагонал през улицата към таратайката. Почти веднага чу как моторът й запали.
Дръпна рязко затвора на помпата и вкара патрон в цевта. Успя да стигне до средната линия, когато колата от другата страна потегли с писък на гуми, направи обратен завой и шофьорът настъпи газта още по-здраво.
— Хей, къде тръгнахте? — извика той след отдалечаващата се кола.
Сото дойде тичешком с пистолет в ръка и извика:
— Хари, какво правиш, по дяволите?
Отначало Бош не отговори. Продължи да гледа колата, докато тя зави надясно на следващата пряка и изчезна.
— Пращам предупреждение — каза най-сетне.
— Какво предупреждение? — отвърна тя. — Дори не знаем дали са от Тринайсета.
— Няма значение кои са. Нашата банда е по-голяма от тяхната. Това е предупреждението.
Зад тях спря патрулна кола с включени светлини, но без сирена. Бош се наведе с пушката в ръце да говори с шофьора.
13
Единственото, за което Бош съжаляваше относно решението си да грабне пушката и да тръгне към бандитите, за да ги заплаши, беше, че това им струваше почти час обяснения и чакане, докато патрулите изпълваха района и се мъчеха да открият колата. След като официално се установи, че тя е изчезнала, Бош и Сото можеха да продължат по пътя си. Но нито пъплещият трафик обратно към центъра, нито представлението, което бе изнесъл с пушката, можеха да затлачат прилива на сили, който чувстваше.