— Е, не говорих директно с него, нито индиректно. Звъннах, попитах дали е там и мъжът, който ми вдигна, каза, че нямат служител на име Охеда.
— Може да е напуснал. Минали са десет години.
— Попитах и това. Дали някога е работил някой с такова име. Онзи каза, че никога не е чувал за такъв човек. И че е в бара от десет години.
Бош се замисли върху информацията, като я съпостави с тази от Кабрал. Акордеонистът изглеждаше честен и сигурен в онова, което им казва.
— Въпреки това отиваме — отсече накрая. — Утре. Надявам се да не си имала планове за вечерта.
Тя поклати глава. Бош знаеше, че Сото няма приятел, а сега вече знаеше и че посвещава по-голямата част от свободното си време на случая Бони Брай.
— Е, да се обадя ли на полицията в Тълса и да ги питам дали не им е известен някой си Охеда?
— Не, такива неща никога не се правят. Нали помниш какво ти разказах за Бийкън? Не даваш информация на местните, освен ако не се налага.
Засрамената Сото смени темата и попита:
— Как ще се оправим с Уитейкър и Дюбоз?
— Ти се заеми. Ако го направя аз, може да си помислят, че има нещо. Просто ги дръж настрана. Кажи им, че сме получили обаждане и ги молим да погледнем в досието.
— Ами ако видят името ми в докладите? В списъка на свидетелите. Тогава ме разпитаха.
Бош поклати глава.
— Те не работят така. Не четат докладите. Търсят само научни доказателства в случаите. Не си помръдват задниците, ако няма наука.
Сото кимна, но изглеждаше угрижена.
— Какво? — попита Бош.
— Увери ли се, че около кабините няма камери, когато се обади?
Въпросът й за момент го смрази. Не беше проявил чак такава предпазливост.
— Изобщо не погледнах — каза накрая. — Но от това обаждане няма да излезе нищо, така че няма причина някой да проверява записите от камерите.
— Е, не очаквахме, че и Холкомб ще седи на телефона — рече Сото. — Но тя го направи. Не искам да си навлечеш неприятности.
— Няма, не се безпокой.
— Просто се носят слухове, че управлението не иска да плаща сумите за отложено пенсиониране. Че търсят всякакъв повод да разкарат човека преди изтичането на договора му, за да икономисат пари.
— Ти пък откъде си чула такива неща? Остават ти поне двайсет години преди изобщо да се замислиш за отлагане на пенсионирането.
— От „Блу Лайн“. В изданието от миналия месец има писма от полицаи, в които се казват такива неща.
Бош кимна. Беше чувал същите слухове. Програмата за отсрочено пенсиониране беше започнала с най-добри намерения. Планът бе опитните служители и детективи да продължат да работят за управлението вместо да приложат уменията си другаде, когато наберат достатъчно трудов стаж за максимални пенсии. Като резултат можеха да спестяват пенсиите си и да започнат отново с пълна заплата, втора пенсия и доста добри доходи. Но след това се намеси политиката и бюрокрацията и програмата започна да се предлага на всеки, който приближаваше двайсет и пет години в системата, независимо от длъжността и уменията му. Сега твърде много хора бяха в ПОП и програмата беше изправена пред реалната заплаха от банкрут. Управлението търсеше начини да избегне това, като се стигаше и до отстраняване на служители преди изтичането на петгодишните им договори.
— Това не ме притеснява — каза той. — В момента ме тревожиш единствено ти. Искам да съм сигурен, че си готова да продължиш напред, докато съм тук.
Сото го погледна и се опита да скрие усмивката си.
— Ще бъда готова.
— Добре — каза той.
Вечерта дъщерята на Бош си беше у дома — рядкост напоследък. Покрай срещите на клуба в полицията, различните й занимания и почасовата й работа като доброволец, разнасящ храна на възрастни и болни хора по домовете, напоследък тя сякаш използваше къщата само за преспиване. Това тормозеше Бош, защото той си даваше сметка, че времето му с нея е ограничено, но в същото време знаеше, че тя се занимава с неща, които иска. Освен това всичките й дейности се брояха като обществена служба в училището й и щяха да й помогнат при кандидатстването в колеж. Беше хвърлила око на щатския университет в Лос Анджелис, където имаше много добри програми по наказателно право и криминалистика. Бош беше доволен от избора й, защото щеше да си остане в града. Освен това училището се намираше на същото място като лабораторията, което щеше да му даде възможност да я вижда от време на време през последните месеци от работата си.
Прекараха вечерта в приготвяне на стек от риба меч и разговори за задачите на Изследователите за следващия вторник. Мади и останалите в групата й щяха да участват в прикрита операция, при която щяха да им сложат подслушвателни устройства и да ги пратят в различни магазини в Холивуд, за да видят дали ще им продадат алкохол. Мади беше много развълнувана, пък и задачата бе относително безопасна, както обикновено при операциите под прикритие. Бош обаче искаше да е сигурен, че тя разбира, че при всяка операция винаги има вероятност нещата да се оплескат. Тя не биваше да разчита на полицая под прикритие, който ще влезе в магазина преди нея, нито на чакащите наблизо патрули. Трябваше през цялото време да си отваря очите на четири.