— Да, сериозно. И това е всичко, което ще кажа по въпроса. Изобщо не трябваше да го споменавам. Какво искаш?
— Ами, нали пишете за финансиране на кампании и тъй нататък? Пазиш ли данните си от минали избори?
— Зависи колко назад искаш да се върнеш. За какво става въпрос?
— Бих искал да видя списъците на дарителите за последните три кметски изборни кампании.
Мислеше си, че ако хвърли мрежата си по-широко, ще й е по-трудно да се сети коя е истинската му цел.
— Ох — отвърна тя. — Това са много материали. Всичко е в компютрите, но ти искаш от мен не иглата, а цялата купа сено. Трябва да ми кажеш какво наистина ти трябва, Хари. Бъди по-конкретен.
Бош си помисли дали да не прекъсне разговора и да изчака до понеделник, за да събере нужната му информация по редовните канали. Искаше обаче работата по случая да продължи и желанието надделя. Опита се още веднъж да сключи сделка.
— Не мога да съм по-конкретен, без да се съгласиш, че ще си остане извън протокола. Засега. Разбира се, ще си първата, ако се стигне до разгласяване на нещо.
— С политика ли е свързано? Защото отразявам политиката, не престъпления.
Всичките осем платна на магистралата преди отбивката за 110-а бяха задръстени. Бош си помисли, че сигурно има нещо в конгресния център. Беше твърде рано за мач или концерт на „Стейпълс“.
— И с двете — каза той.
— Политика и убийство. Това винаги е чудесен материал — каза Скинър. — Добре, предавам се. В дълбокия тил сме, извън протокола. Нямам да правя нищо с онова, което ще ми кажеш, докато не ми позволиш.
Дълбок тил означаваше, че няма да има статия, докато Бош не даде зелена светлина. Той се почувства почти удовлетворен.
— Няма да споделяш дори с редактора си — каза той. — С никого.
— Нямам доверие на редактора си — отвърна тя. — Ще се раздрънка пред всички на първата среща и ще го покаже като своя работа. Дадено.
Бош замълча за момент. При репортерите нямаше връщане назад. Чувстваше, че може да се довери на Скинър, но пък коридорите на полицейското управление бяха пълни с труповете на ченгета, които са си мислели, че могат да се доверят на журналисти.
Бавно излезе на 110-а. Изходът му беше на около километър, но сигурно щяха да минат петнайсет минути, преди да стигне дотам в това задръстване.
— Чуваш ли ме, Хари?
— Да, чувам те. Добре, ето какво искам. Знаеш ли кой е Чарлз Брусард?
— Разбира се. Наричат го Брус. Богаташ. Компанията му поставя бетонните прегради по магистралите, докато по тях тече работа, а по магистралите винаги се работи нещо. Какво имаш предвид?
— Познаваш ли го лично?
— Не, но съм говорила един-два пъти с него за цитат или нещо такова. Беше много гъст със Зеяс по време на управлението му. Мисля, че сега е в немилост в градския съвет, защото на последните избори заложи за неправилния състезател. Вече започвам да схващам. Брусард е близък със Зеяс, а Зеяс беше близък с онзи прострелян Мариачи. Писах за него по време на първата кампания. Тогава отразявах Зеяс, ако не си забравил.
— Виж, не скачай направо на заключенията. Можем ли да се срещнем още сега? Искам да знам на кого е давал пари Брусард през последните няколко кампании. Искам да знам и за самия Брусард. Всичко, което знаеш.
— Сега? Не може ли да почака до понеделник?
— Ако трябва да чакам до понеделник, няма да имам нужда от теб, Джини. Тогава сам ще мога да си събера материалите.
Сега беше ред на Скинър да замълчи.
— Хайде де — подкани я Бош. — Направи го и ще те черпя една маргарита за последния ден преди петдесетте. Някъде в Пуебло задължително правят добри маргарити.
— Изкушаваш ме — каза тя най-сетне. — Добре, ще те чакам в един в началото на Спринг Стрийт.
Бош си погледна часовника. След почти два часа.
— Ще съм там — каза и затвори.
19
„Таймс“ се намираше срещу полицейското управление на Спринг Стрийт. Двете сгради бяха толкова близо, че навремето Хари имаше началник, който пускаше щорите на прозорците в кабинета си, защото беше сигурен, че репортерите отсреща го следят.
Бош паркира в подземния гараж на управлението, но не се качи в отдела. Вместо това реши да се пораздвижи и тръгна по Първа към Мариачи Плаза. Нямаше намерение да се занимава с разследване, но винаги се връщаше на местопрестъплението, докато работеше по някой случай. Наричаше го вслушване в мястото. Имаше нюанси и дребни подробности, които можеха да се засекат и години след престъплението. Освен това над местопрестъпленията витаеха призраци, имаше някакво присъствие на убитите жертви. Бош винаги го усещаше, независимо дали другите го долавяха, или не.