Продължиха мълчаливо и след две минути тя зави наляво по Спринг и спря недалеч от сградата на полицията. Изобщо не подозираше, че го е докарала по-близо до крайната му цел — „Таймс“. Бош тромаво се надигна и слезе от колата.
— Благодаря, че ме хвърли. Сега прибираш ли се?
Тя кимна и се усмихна.
— Да, прибирам се.
— Е, значи до утре.
— До утре.
Тя потегли и Бош остана да я гледа, докато не зави няколко преки нататък. После пресече Спринг и стъпи на тротоара на „Таймс“.
На ъгъла на Спринг и Втора имаше вход. Бош влезе и видя чакалнята. Вирджиния Скинър стоеше там и пишеше на телефона си. Изглеждаше различна от последния път, когато я беше видял лично преди две години. Заради косата и очилата. И двете бяха различни, но й отиваха повече.
— Джини.
Тя вдигна очи и се усмихна.
— Хари.
— Извинявай, ако съм те накарал да чакаш.
— Не, ни най-малко. Идваш точно навреме. Така ме заинтригува по телефона, че дойдох по-рано да извадя някои неща и веднага щом свърших, слязох долу. Искаш ли да се качим?
— Естествено.
Но Бош беше малко нервен. През всичките му години вземане-даване с репортери от „Таймс“ никога не се беше качвал в редакция. Имаше уговорка, според която служителите от полицията можеха просто да покажат картата си на входа и да влязат в сградата на „Таймс“ до първокласното кафене на първия етаж. Бош често използваше тази екстра, тъй като в сградата на полицията имаше само машини за закуски, но редакцията беше нова и плашеща територия. Радваше се, че е събота и че и двете сгради са почти празни. Колкото по-малко хора го видеха, толкова по-добре.
Редакцията на третия етаж се оказа грамадна колкото помещението на отдела му от другата страна на улицата. И почти толкова празна. Скинър го отведе до клетката си, която много приличаше на неговата. Бош се огледа и видя същите украси по бюрата, изписани имена по облегалките на столовете и разхвърляни купчини листове и папки.
— Какво? — попита Скинър.
— Нищо — отвърна Бош. — Просто никога не съм се качвал тук.
— Просто редакция. И по-голямата част от нея пустее. Вземи стола от онова бюро. Там вече не работи никой.
Коментарите й говореха за състоянието на вестникарския бизнес като цяло и на „Таймс“ конкретно. Бош беше чувал, че напоследък почти половината от редакцията е опразнена и вестникът се опитва някак да се приспособи към падащия оборот и миграцията на читателите към интернет.
Дотика стола и седна до Скинър, която вече отваряше файлове на компютъра си.
— Каза, че се интересуваш от трите последни избора. Откъде искаш да започнем?
— Да кажем, от най-старите.
— Точно това си помислих и аз и резултатите са пред теб. Интересуваш се конкретно от Чарлз Брусард и тук можеш да видиш, че и лично, и корпоративно, и като бартери той си оставя отворена вратичка със залозите си.
— В какъв смисъл?
— Заложил е на двама кандидати — обясни Скинър. — На Зеяс, който накрая спечели, и на Робърт Инглин, който отпадна при тура за отстраняване.
Името Робърт Инглин му беше познато. Бивш градски съветник и вечен кандидат за местни служби. Беше от Удланд Хилс и се ползваше с огромна подкрепа от Долината, когато влезе в надпреварата.
— За какви бартери по-точно става дума? — попита Бош.
— За да стигнем дотам, трябва да изчакаме до понеделник — каза Скинър. — Но обикновено става дума за спонсориране на събития, при които се събират пари за кандидата.
— Например специална вечеря.
— Именно. Брусард осигурява мястото, персонала и храната, като всичко това се пише като дарение. Можеш да го видиш в числата. Брусард е направил такова дарение на Инглин на дванайсети януари две и четвърта. Погледни другите дарители и ще видиш куп дарения от по двеста и петдесет хиляди долара на същата дата. Очевидно става въпрос за вечеря в полза на Инглин и тя е струвала на всеки участник по четвърт милион.
Бош извади бележника си и си записа датата. Смяташе, че е същата, на която „Лос Рейес Халиско“ бяха свирили в дома на Брусард и на която Анхел Охеда е срещнал Мария Брусард. Ако можеше да го потвърди, щеше да подкрепи думите на Охеда. Това можеше да се окаже важно, ако Бош и Сото стигнат до момента да отидат в Окръжната прокуратура и да поискат повдигане на обвинение срещу някого.
— Добре — каза той. — А кога Брусард е дал пари на Зеяс?
Скинър превъртя списъка.
— Заложил е на Зеяс по-късно. Първото дарение е през май, точно преди решителния тур.
И посочи един ред на екрана. Бош се наведе да го прочете и си записа сумата и датата.