Усили отново музиката навреме да чуе „Стела на звездна светлина“ и се захвана отново за работа. Бързо приключи с четенето на вестникарските статии. След бурния интерес от първите десет дни материалите започнаха да намаляват и се превърнаха в повърхностни добавки за хода на следствие, отиващо в задънена улица. Продължи с останалите папки, бързо прегледа аутопсиите и снимките на мъртвите деца и двамата възрастни. Снимките бяха колкото ужасни, толкова и повтарящи се, но Бош знаеше, че не може да ги подмине. Помисли си за татуираните имена на ръката на Люси Сото и ги свърза с децата от снимките. Самият той нямаше да има нужда от татуировка, за да ги запомни.
Около час по-късно се опита отново да се свърже с Брейли, макар много добре да знаеше, че е оставил съобщение и че пенсионираният детектив ще се обади, когато го чуе. Остана обаче изненадан, когато Брейли вдигна.
— Да?
Бош намали музиката с дистанционното.
— Гъс? Гъс Брейли?
— Да, кой се обажда?
— Хари Бош. От Убийства и обири. Оставих съобщение преди час.
— Да, получих го.
Бош замълча за момент.
— Е, щяхте ли да ми се обадите?
— Да, да. Тъкмо се канех да го направя. Просто си мислех за деветдесет и трета и се чудех за кой ли случай се обаждате. Беше натоварена година.
— За обира на ЕЗБанк на Уилшир. Помните ли го?
— ЕЗБанк… да, спомням си. В Деня на майката. Двама души с автомати.
— Именно. Работя у дома, нямам достъп до компютъра в управлението и се опитвам да наваксам. Пипнахте ли някого за обира?
Последва пауза.
— Бош. Помня те. Разследваше убийства, нали? Защо се интересуваш от касов обир отпреди двайсет и една години?
— Прав си, разследвам убийства. Сега работя по стари случаи и съм се хванал с един, който може би е свързан с твоите хора. Арестувахте ли някого, Гъс? Можеш ли да ми кажеш имена на заподозрени?
Последваха няколко секунди мълчание, докато зъбчатите колела в главата на Брейли работеха.
— Откъде взе този номер, щом работиш от вкъщи в събота вечер?
— От Рик Джаксън. Обади му се, ако искаш. Ще ти каже, че съм от свестните.
— Не знам, човече. Събота вечер. Ще се съгласиш, че изглежда доста шантаво. Кой работи в събота вечер по стари случаи?
Брейли използваше полицейския начин на говорене от деветдесетте.
— Шантаво или не, Рик ще гарантира за мен. Ще ми помогнеш ли, Гъс?
Зачака. Знаеше, че шансовете да намери хартиено или електронно копие на досие за обир отпреди двайсет и една години не са големи. Правилникът за ограничения на документацията несъмнено отдавна беше приложен към обирите и беше малко вероятно отделът да е запазил физическо досие. Единствено случаите, по които се е работело, са били сканирани и вкарани в системата, когато отделът е бил подложен на процеса на пречистване, свързан с преминаването към новите технологии. Бош наистина имаше нужда от помощта на Брейли.
— Случаят така и остана неразрешен — каза най-сетне Брейли.
— Какво помниш за него? — попита Бош.
— Обзалагам се, че ти помниш случаите, които не си решил, нали? Е, аз също. И още как помня, мамка му! Работех по обири, ти работиш по убийства, но неразкритите случаи така и не те оставят на мира.
— Определено. Колко пари са отмъкнали при обира?
— Помня сумата точно. Двеста шейсет и шест хиляди и триста долара.
Бош подсвирна.
— А стига бе! В този квартал?
— В Деня на майката се осребряват по триста-четиристотин чека на ден. Парите се трупат.
— И онези типове с автоматите са го знаели.
— Едва ли е нужно да са били гении, за да се сетят, но си помислихме, че сигурно са имали вътрешен човек. Само че така и не успяхме да го докажем. Ориентирахме се към заподозрения за вътрешен човек по-бързо, отколкото можеш да кажеш: „Имаш правото да запазиш мълчание“.
— Охранителят ли?
— Как позна?
— Не знам. Нещо в начина, по който го пише във вестника.
— Мислех си, че не разполагаш с досието.
— Така е. Дълга история, Гъс, но имам само изрезка от вестник и след като я прочетох си помислих, че ако искам да разчитам на някого вътре, това ще е охранителят. Помниш ли името му?
— Не. Родни някой си, само това помня. Беше бял, двамата обирджии също бяха бели и онзи, който е давал заповедите, е нямал акцент. Освен това онзи Родни чукаше момичето зад стъклото. Това го установихме. И тя е отворила вратата на нападателите.
— Мислиш, че е замесена и тя ли?
— Не, защото тя е включила алармата преди да я накарат да отвори вратата. Щом видяла как хора със скиорски маски слизат от кола пред входа, натиснала копчето. Това я вади от списъка на заподозрените. Въпреки това я понатиснахме здравата и накрая решихме, че не е съучастничка. Отворила вратата, защото в главата на любовника й било опряно оръжие. Затова се насочихме към него, предположихме, че я е изиграл. Знаел е, че ще отвори вратата, когато го види пребит и с опрян автомат в тила. Но така и нищо не излезе. Възможно е Родни да е нагласил нещата, възможно е и да не го е направил.