Бош си отбеляза наум това оплакване за собственото си бъдеще и продължи нататък.
— Помниш ли името на момичето, което е отворило вратата на онези типове? Или някакви други имена?
— Не, съжалявам. Помня само Родни. Момичето беше мексиканка, от квартала. Имали нужда от нея, за да помага при превеждането. Другият служител беше украинец.
— Значи са били охранителят, момичето и украинецът, така ли?
— Да. Стана сутринта и всичко било спокойно преди разнасянето на пощата в квартала, а това става към дванайсет. За следобеда си били уговорили помощници.
— Добре, можеш ли да ми кажеш нещо за украинеца? Проучихте ли го?
— Проучихме всички, Бош. Свършихме си съвестно работата. Но украинецът беше съдружник в групата, която притежаваше три или четири подобни места в града. Просто не се връзваше. Нали се сещаш, кой ще тръгне да краде от собствените си пари? Заради Деня на майката застраховката далеч не покриваше загубите му. А те бяха значителни и вероятността да е съучастник ни се видя абсурдна.
— Ясно.
— Но има още нещо. Той също спеше с момичето.
— С преводачката ли?
— Да, с мексиканката. Тя чукаше и двамата. Помня, че украинецът беше женен и се тревожеше повече за това, отколкото за откраднатите пари. Каза ми, че ще изгуби повече при развода, ако се разчуе.
Бош си отбеляза всичко това и се зачуди дали то не е било част от мотива за обира. Трудно беше да се добереш до тънкостите около някой случай двайсет и една години по-късно, при това без да разполагаш с досие.
— Добре — каза той. — Да се върнем на обира. Във вестника пише, че спрели с колата пред самия вход.
— Да, за да могат да скочат бързо обратно и да офейкат.
— Знам, че са простреляли камерите, но трябва да има видеозаписи преди това да стане.
— Да, имахме видеозапис. Пет или десет секунди, така че успяхме да видим каква е колата, но това е всичко. Така и така се оказа, че е крадена.
— Добре. Но помниш ли откъде са дошли? Бюрото е било на северозападния ъгъл на Бърлингтън и Уилшир. По Уилшир ли са дошли, или по Бърлингтън?
Брейли не отговори веднага. Явно му се налагаше да порови по-сериозно в паметта си.
— Добре, но не гарантирам — каза най-сетне. — По спомени са дошли по Бърлингтън и просто са отбили. Дясната страна на колата била само на метър и двайсет от входа. Единият слязъл от предната седалка и веднага влязъл и елиминирал камерите. Шофьорът също изскочил и го следваше, когато записът прекъсна.
— Значи би трябвало да са дошли от Шеста на Бърлингтън, нали?
— Да.
Бош се замисли. Маршрутът от Бони Брай до банката би могъл да минава от Шеста до Бърлингтън.
— Добре, нататък — каза той. — Помниш ли колко време е продължил обирът? Първо са елиминирали камерите, после е трябвало да напердашат охранителя, било то наистина, или не. Във вестника пише, че след това са накарали служителите да отворят сейф и три каси. Колко време е отнело всичко това?
— Най-дълго било отварянето на сейфа — каза Брейли. — Трябвало да сплашат управителя, защото само той знаел комбинацията. Този път опрели дулото в главата на момичето и му казали да отваря или ще й пръснат мозъка по стените. Той отворил сейфа, но трябвало да направи няколко опита, защото в уплахата си объркал комбинацията.
— А след това дошъл ред на касите. Е, колко време общо?
Отново настъпи мълчание, докато Брейли ровеше в паметта си.
— Бих казал, не повече от шест минути — а това е много време за подобни обири.
— Да. А ти каза, че момичето веднага е задействало алармата.
— Да, добре се беше справила. Веднага щом видяла онези с маските в колата, натиснала копчето. Това се потвърди от видеозаписите. Разпознала ситуацията и била тревога. Без никакви колебания и забавяне. Затова бяхме сигурни, че не е съучастничка.
Бош кимна. Разбираше логиката и заключенията на Брейли.
— А след колко време пристигнали полицаите?
— След доста. Времето за реакция е около осем или девет минути. Всички били заети с големия пожар в Пико-Юнион. Нали помниш Бони… чакай малко. Това е, нали? Това е случаят, по който работиш.
— Ти поглеждал ли си го, Гъс?
— В смисъл, че пожарът е целял да отвлече вниманието от обира ли? Да, двамата с Джими си помислихме, че може да има връзка. Но не пасваше. След като казаха, че е било палеж, погледнахме отново, но се оказа работа на квартална банда. Нещо с наркотици. Ние търсехме двама бели, а те не се вписваха.
— Някой от Престъпни заговори не е ли идвал при вас, за да види вашия случай?
— Не, нямам спомени да е идвал.
Сега беше ред на Бош да се умълчи. Замисли се за двата случая. Палежът и въоръженият грабеж се бяха случили почти едновременно, на три и половина преки разстояние. Отдалечеността във времето понякога му позволяваше да вижда нещата по-ясно. Никакви улики от случая Бони Брай не сочеха пряко, че палежът е свързан с бандата и с наркотици. Това бяха просто слухове, повтаряни като евангелие от медиите и местните жители. Но нещо, което можеше лесно да бъде подминато преди двайсет и една години, можеше да не се подмине днес.
— Току-що се сетих нещо за онзи, когото смятахме за вътрешен човек — каза Брейли.
— Какво? — попита Бош.
— Подобно на повечето като него, искал да стане ченге, но не бил достатъчно добър. Първо кандидатствал при шерифа, после при нас. Бил приет в академията, но после го изхвърлили.
— Открихте ли защо?
— Да. Тогава ни се стори малко странно, че чука момичето, а то беше кафяво като меласа. Беше мексиканка, а него го изхвърлили от академията за пререкания на расистка основа с друг от класа му. С мексиканец.
— Колко време преди обира е било това?
— Мамка му, да не искаш да ти свърша цялата работа? Не помня. Най-малко две години преди това.
Бош се замисли върху последната информация от Брейли. Запита се дали в академията или в градския архив на личния състав няма нещо за охранител на име Родни. Преди да разбере, трябваше да научи пълното му име. Повече повод за размисъл беше противоречието, че Родни е имал расистки проблем в академията, а после е имал връзка с мексиканка.
— Много ти благодаря, Гъс — каза накрая. — Страхотно ми помогна.
— Хей, нали ще ми се обадиш, ако стигнеш до нещо? — отвърна Брейли. — Много бих искал да разбера резултата.
— Дадено, Гъс.