— Исках просто да звънна и да видя какво има да каже жената — каза тя най-сетне.
— Давай. Но тогава тя става твоята побъркана. Не искам да имам нищо общо с нея.
— Добре.
Сото извади мобилния си.
— Блокирала ли си номера си? — побърза да попита Бош.
— Да, блокирах го.
Сото въведе номера и натисна бутона за свързване. Бош я наблюдаваше, докато тя чакаше.
— Никой не вдига. Ще оставя съобщение.
— Остави номера за дежурния телефон. Не й казвай своя.
Сото кимна.
— Здравейте, обажда се детектив Сото от Полицейското управление на Лос Анджелис. Съобщението е за жената, която се обади във връзка с прострелването на Орландо Мерсед. Бихте ли ни се обадили отново? Искаме да направим някои уточнения.
Даде номера на телефона, благодари на анонимната информаторка и затвори.
— Не разчитай да звънне — каза й Бош. — Случаите се разрешават с търпение и на малки стъпки, Люси. Няма мълниеносни удари.
— Знам.
— Хайде да сменим задачата за малко. Искам да ти покажа нещо.
Обърна се към бюрото си, извади вестникарска изрезка от най-горната папка по делото Бони Брай и й я подаде.
— Това е профилът на госпожа Гонзалес от „Таймс“. Помниш я, нали?
— Разбира се, че я помня.
Бош видя как погледът й се задържа върху снимката на Естир Гонзалес.
— Скачай нататък — каза той.
Тя го погледна объркано.
— На страницата с продължението. Обърни.
Сото се подчини. Бош плъзна стола си към нея и потупа с пръст материала за обира на ЕЗБанк.
— Прочети това.
Даде й време и когато тя вдигна очи към него, започна:
— Снощи разговарях с Гъс Брейли и изкопчих всичко, което си спомня за случая. Той…
— Можем да вземем досието. Но какво всъщност търсим?
— Няма да има никакво досие. Със сигурност е било унищожено при прочистването покрай дигитализацията. Поради правилника за ограничения на документацията. Така и не са посочили заподозрени. Но старите журнали от Тежки престъпления сега са в кабинета на капитана на Специални обири. Ще погледнем там. Обикновено имената на пострадалите са в регистъра. Трябва да започнем с него.
— Какво да започнем?
— Брейли каза, че по онова време са си мислели, че става въпрос за вътрешна работа, но така и не могли да го докажат. Това означава, че една от жертвите, записани в журнала, може да е бил вътрешен човек. Ще го открием и ще поговорим с него за Бони Брай. За убийствата правилникът за ограничения не действа.
— Чакай малко. Бони Брай ли? Как… нищо не разбирам.
Бош кимна. Даде си сметка, че избързва с информация, с която Сото не разполага.
— Обирът е станал петнайсет минути след сигнала за пожар — каза той. — На три и половина пресечки от жилищната сграда. Бил е внимателно планиран и е включвал проникване зад бронираната преграда и принуждаване на служителите да отворят сейф и три каси. Това е отнело време. И си мисля, че обирджиите може да са си осигурили времето с нещо, което да отвлече вниманието на полицията.
— С пожара.
— Именно. Само че нямам никакви основания за това предположение. Брейли каза, че са обмисляли тази идея, но после са я зарязали. Но това е било когато още се смятало, че пожарът е станал случайно, а после го приписали на банди и афери с наркотици. А извършилите обира са били бели и следователите не видели връзка с пожара в Пико-Юнион, където живеят само испаноезични. Зарязали идеята, но мисля, че не е зле отново да се захванем с нея.
Сото седеше мълчаливо и кимаше, докато прехвърляше сценария в ума си. Разбра какво има предвид Бош и го погледна.
— И какво ще правим?
Бош стана.
— Ами, първо трябва да погледнем журналите в Обири.
Пресякоха помещението и влязоха в съседния отдел „Специални обири“. Той беше пуст и кабинетът на капитана бе заключен. Бош надникна в тъмното помещение през стъкления панел до вратата. Виждаше наредените по рафтовете журнали и напуканите им и изтъркани кожени подвързии.
— Да се обадим на поддръжката и да поискаме да отворят? — предложи Сото.
— Няма да го направят — отвърна Бош.
Погледна дръжката на вратата. Знаеше, че лесно може да се справи с ключалката. Вътре в полицейските централи не се наблягаше особено на сигурността.
— Иди в коридора — каза той. — Ако някой слезе от асансьора, дай ми знак.
— Какво си намислил?
— Върви.
Докато Сото вървеше към вратата на коридора, Бош тръгна между клетките на детективите, като оглеждаше бюрата. Видя едно с магнит, на който бяха залепени кламери. Взе два и се върна при кабинета на капитана, изправи единия кламер и леко огъна края на другия. Не носеше шперцовете си, защото бяха в сакото му, а той беше облечен неофициално — очакваше, че ще прекара неделната сутрин в прелистване на папки.