— Ще тръгвам — каза той. — Трябва да прекарам известно време с детето си.
— Няма проблем — отвърна тя. — Аз ще остана още малко.
— Намери ли нещо?
— Още не. А ти?
— Да. Поне така мисля. По време на прострелването на Мерсед Брусард е притежавал ловно ранчо и стрелбище в Ривърсайд.
Сото го погледна и каза:
— В такъв случай сигурно познава поне сто души, които биха могли да стрелят.
— Точно това си мислех и аз — каза той.
— Добре. Каза „притежавал“. Вече не го ли притежава?
— Продал е бизнеса година и половина след прострелването на Мерсед.
— И е зарязал Инглин, за да подкрепя Зеяс.
Бош кимна. Възможностите се разширяваха и в същото време ставаха все по-мрачни.
— До утре — каза той.
— Добре, Хари — каза тя. — До утре.
Трафикът по 101 не беше натоварен и Бош напредваше добре. Излезе от магистралата при Баръм и продължи по Кауенга до отбивката, след която щеше да поеме нагоре. Имаше два пътя — по Мълхоланд Драйв наляво и по неговата улица Удроу Уилсън Драйв надясно. Зави наляво — искаше да използва спечеленото на магистралата време, за да хвърли поглед на къщата на Брусард.
Мълхоланд минаваше по билото на планината, която разделяше града на две. Адресът беше от северната страна на улицата с изглед към долината Сан Фернандо. Но докато минаваше покрай него, Бош не видя къща, а само портал. Алеята се спускаше надолу и изчезваше от поглед. На следващата пряка Бош спря на една отбивка с панорамен изглед. Остави колата и тръгна обратно. Когато стигна портала, погледна бетонната алея, която се виеше надолу до паркинг с три двойни врати на гараж с алуминиеви рамки и затъмнено стъкло. Отне му известно време да се сети, че гаражът за шест коли е всъщност най-горното ниво на къща, която се спуска стъпаловидно надолу по планинския склон. Цялата сграда беше построена от крещящо груб неизмазан бетон. Дизайнът беше известен като индустриален шик.
Бош сложи крак на предпазния парапет покрай улицата и се престори, че си завързва обувката. Огледа къщата и видя охранителни камери по ъглите на гаража и върху портала. Това място несъмнено беше истинска крепост. Никой не можеше да влезе, без да е поканен. Никой не можеше да приближи незабелязано. Бош се запита от какво ли толкова се пази Брусард.
Свали крак от парапета и тръгна обратно към колата си.
Мади беше будна. Седеше на канапето и гледаше телевизия с купа зърнена закуска. Беше дванайсет и петнайсет.
— Здрасти, сладурано.
— Здрасти, татко.
— Мислех, че ще излезем да обядваме или да закусим.
— Да, но не се сдържах. Това е за възбуждане на апетита.
Той седна в креслото срещу канапето. Мади още беше по пижама — карирано долнище на анцуг и тениска с надпис 1975. Бош знаеше, че това е група, по която си пада. Миналата година бе купувал билети на нея и приятелите й за концерт на групата в „Хенри Фонда“.
— Къде ти се ходи? — попита той.
— Не знам — отвърна тя. — Някъде навън.
Бош кимна.
— Довечера кога трябва да се явиш?
— В пет и половина.
Бош си погледна часовника. Графикът щеше да е натоварен, но реши да рискува.
— Мислех си за едно стрелбище в Ривърсайд, което ми се иска да проверя. Какво ще кажеш? От доста време не си стреляла.
Преди няколко години Мадлин се занимаваше със спортна стрелба и бе спечелила няколко награди. Заниманията й обаче постепенно намаляха, когато графикът й започна да се пълни все повече и повече с училищни и доброволчески мероприятия. Растящият й интерес към момчетата също я разсейваше.
— Супер — каза тя. — Къде е Ривърсайд?
— Точно там е проблемът. На изток, в следващия окръг — отвърна той. — Ще се наложи да тръгнем веднага, за да се върнем навреме за „Храна на колела“.
— Трябва само да се облека. Нали мога да си подготвя домашното в колата?
— Разбира се. Обличай се, а аз ще взема пистолетите.
След петнайсет минути вече бяха в колата. Бош беше взел спортния й пистолет, служебния си „Глок 30“, както и „Кимбър Ултра“, който използваше преди. Тъй като стрелбището беше част от ловно ранчо, може би щеше да е по-подходящо да използват дългоцевно оръжие, но той нямаше нито карабина, нито пушка. При нужда щеше да попита дали не могат да наемат нещо на място.
Неделният трафик бе сравнително лек и напредваха добре. Въпреки това пътят им отне повече от час, още повече че спряха да хапнат. Бош караше, а Мади си приготвяше домашното и почти не говореше, освен когато не гледаше телефона си, за да търси заведения за бързо хранене: беше отказала свинското и телешкото, а бързата храна почти винаги означаваше хамбургери. Накрая се спря на „Лодката за скариди на Джони“ на Глендора, до самата магистрала. Поръча си пържени скариди, а Бош си избра ориз с чили. Храната беше отлична и Мади остави учебниците, докато се хранеха в паркираната кола.