Бош можеше да избира между няколко контакта. През последните няколко години, откакто бе в Неприключени следствия, беше работил по доста случаи, свързани с окръг Ривърсайд, и реши да пробва със Стив Бенет, който се занимаваше с издирване на изчезнали. Нямаше да пита за изчезнало лице, но знаеше, че Бенет е дългогодишен служител в управлението, беше работил като следовател в няколко различни отдела и щеше да знае къде и как да потърси онова, което му трябваше.
След размяна на обичайните поздрави и любезности Бош попита Бенет дали може да намери нещо за фаталния инцидент отпреди девет години в „Уайт Тейл Хънтинг Ранч“. След като получи точната дата, Бенет каза, че едва ли ще му е нужно много време да извади досието и да го прегледа. Каза на Бош, че ще му се обади, когато намери нещо. Бош на свой ред го помоли да го направи тихомълком. Не беше необходимо някой друг да научава.
Затвори телефона и каза на Сото, че ще отскочи до „Старбъкс“ на Първа улица. Беше понеделник и смяташе да започне седмицата с нещо различно от нещата, които излизаха от машината на партера на Дирекцията на полицията.
— Хари, много добре знаеш, че всичко излиза от машина — каза Сото. — Просто някои заведения са по-шарени от други.
— Така е — отвърна Бош. — Но от време на време обичам и човешкото докосване, та дори да е кафе, което не е от машина.
Всъщност цитираше дъщеря си. Сото не реагира.
— Искаш ли да ти взема нещо? — попита Бош.
— Не, благодаря. Преди час и аз отскочих за човешко докосване.
— Ясно.
Бош излезе от сградата. На половината път до кафенето телефонът му избръмча. Беше Бенет.
— Хари, не намерих много — каза той. — Закрили са случая доста бързо. Истинска трагедия, доколкото мога да преценя. Някакъв тип убил най-добрия си приятел. Взел го за елен, диво прасе или нещо такова в храсталаците.
Бош отиде до пейката под навеса на една спирка и седна, за да може да си води бележки.
— Добре — каза. — Имаш ли имената на стрелеца и жертвата?
— Стрелецът е Чарлз Андрю Брусард.
— А жертвата?
— Дейвид Александър Уилман. На четирийсет и две. Бил е управител на ранчото, а Брусард е бил собственикът. Тук се казва, че били първи приятели още от гимназията, израснали заедно в Хемет. Излезли на лов и се разделили в нещо, наречено „улея на прасетата“, нещо като тясно дере или каньон в ранчото. Изведнъж Уилман се озовал на място, на което Брусард изобщо не го очаквал. Помислил го за прасето, което преследвали, и го улучил от трийсет метра. Проходна рана във врата. Уилман умрял на място. Изтекла му кръвта.
Бош си записа няколко думи, които да го подсетят, после попита:
— С какво е стрелял Брусард?
— Ъ-ъ-ъ, да видим… с „Енкор Про Хънтър“. Триста и осми калибър.
— А Уилман? Пише ли с какво е бил въоръжен той?
— Момент… не, Хари, няма нищо.
— Добре, някакъв инвентар към доклада?
— Само пушката на Брусард.
Надеждата, че пушката на Уилман ще бъде посочена или дори запазена като веществено доказателство, от самото начало бе съвсем малка.
— Кой е разследвал случая? — попита Бош.
— Бил Темпълтън — отвърна Бенет. — Още е в управлението. Сега е капитан.
— Познаваш ли го?
— Познавам го, но всъщност не го познавам. Нали ме разбираш?
— Да.
Бош се замисли как точно да формулира следващия си въпрос. Дойде автобус и се наложи да стане и да излезе от навеса, за да се спаси от шума.
— Навън ли си, Хари? — попита Бенет.
— Да, отивам за кафе — отвърна Бош. — Виж, Стив, познаваше ли Темпълтън като следовател? Питам се дали е човек, който би закрил някой случай набързо, защото не му се е работело по него, или пък е можел да бъде убеден да го направи.
Последва дълга пауза, преди Бенет да отговори.
— Трудно е да се каже от този доклад, но никога не съм работил директно с него. Чувал съм обаче, че играе голф и че преди всеки удар хвърля във въздуха трева, за да види накъде духа вятърът.
Бош го разбра. Темпълтън може и да не се беше опънал на съветите да закрие бързо случая, особено ако са дошли отгоре.
— Хари, искаш ли номера на доклада от анализа на място? — попита Бенет. — Самият доклад не е тук, но явно съществува. Отбелязан е номерът му.
Бош се върна на пейката, за да си запише номера. Освен това попита за рождената дата и домашния адрес на Уилман, както и за данните за жена му Одри. Накрая благодари на Бенет за бързата помощ.
— И онова с голфа да си остане между нас, нали? — каза Бенет. — Не искам Темпълтън да ме вземе на мушка.
— Разбира се — отвърна Бош. — Длъжник съм ти.
След като приключи разговора, Бош тръгна обратно към дирекцията, без да завърши набега за кафе. Вече не се нуждаеше от доза кофеин.