Седна зад компютъра си и пусна Дейвид Александър Уилман през криминалните бази данни, но търсенето му не даде резултат. Доколкото можеше да се прецени, досието му бе чисто.
След това отвори страницата за регистрация на оръжия на Агенцията за контрол на алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и въведе в полето за търсене името на Уилман. Макар да беше покойник, базата данни щеше да отрази всички негови законно притежавани оръжия. Този път получи резултати. Уилман беше регистриран като търговец на оръжие, чийто федерален лиценз бе изтекъл преди шест години и не бил подновен — по разбираеми причини.
Бош предположи, че търговията с оръжие върви ръка за ръка с управлението на ловно ранчо и стрелбище. Търсенето показа и множество трансакции през осемте години преди смъртта на Уилман. Оказваше се, че е купувал и продавал десетки оръжия. Бош прегледа списъка и откри покупката на две „Кимбър М84“. Бяха купени през 2000 и 2002 г., много преди Орландо Мерсед да бъде прострелян с такова оръжие.
След това Хари прегледа записите за продажбите и откри, че само една от пушките е препродадена. Това означаваше, че по времето на смъртта си Уилман е притежавал „Кимбър Монтана“. Не беше задължително оръжието да е било негова собственост, но бе регистрирано на негово име.
Въпреки всичко Бош беше окуражен. Помисли си, че може да е попаднал на оръжието, с което е било извършено убийството. От смъртта на Уилман бяха минали девет години. Пушката можеше отдавна да е изчезнала. Ако Уилман не я е изхвърлил веднага след прострелването на Мерсед, Брусард вероятно се е отървал от нея, след като е убил управителя на ранчото. Бош знаеше, че всичко това са само догадки, но трябваше да признае, че е напълно възможно Уилман да е бил умен и да е запазил пушката, за да има някакво влияние върху приятеля си Брусард. Може да е казал, че се е отървал от нея, а всъщност да я е скрил някъде в случай, че нещата тръгнат в нежелана посока.
Бош си записа серийния номер на пушката и пусна ново търсене, този път в имотния регистър на окръг Ривърсайд. Когато откри онова, което търсеше, се обърна към Сото и каза:
— Отивам в Ривърсайд.
Тя се откъсна от компютъра и го погледна.
— Какво има там?
— Обадиха ми се. Брусард е бил стрелецът през онзи ден. Убил приятеля си Дейвид Уилман и случаят бил писан като инцидент. Уилман обаче бил търговец на оръжие и е купил една „Кимбър Монтана“, която така и не е продал. Може да е някъде там.
— Къде?
— Не знам още. Имам адреса, на който е живял Уилман, но жена му продала жилището две години след смъртта му и се преместила. Сега е в Ранчо Мираж. Смятам да започна там. Може да извадя късмет и пушката още да е у нея.
— Идвам с теб.
— Ами връзката?
— Може да почака. Няма да позволя да тръгнеш да търсиш оръжие без партньор.
Бош кимна и попита:
— Обичаш ли ориз с чили? Знам едно чудно местенце по пътя натам.
24
Пътуването продължи много повече, отколкото в неделя, когато Бош бе излязъл с дъщеря си. Магистралите бяха по-натоварени, а Ранчо Мираж се намираше на още един час път на изток, в долината Коачела. Двамата със Сото обсъдиха случаите, по които работеха, и стъпките, които смятаха да предприемат. Идеята на Бош, че пушката, с която е бил прострелян Орландо Мерсед, може все още да е у семейството на Дейвид Уилман, беше логична нишка за разследване, но не даваше никакви основания за получаване на разрешение за обиск на дома му. Налагаше се да потропат на вратата и да се надяват на съдействие или нещо, което да се използва като основание за обиск.
Спряха в Уест Ковина за ранен обяд с ориз с чили и когато продължиха, разговорът замря. Мислите на Бош се насочиха от случая към срещата му с Вирджиния Скинър предната вечер. Разговорът беше добър и интересен. Дори се открехна вратичка за романтика — поне според Бош — и беше вълнуващо да си помисли накъде ли ще тръгнат нещата. Не беше само перспективата отново да бъде с някого — трябваше да признае, че шансовете му за една може би последна връзка в живота му се стопяват с времето. Надеждите му, че Ана Стоун може да бъде тази последна връзка, бяха разбити миналата година. Синът й беше в затвора за изнасилване и когато Бош отказа да се застъпи за него на насроченото изслушване за предсрочно освобождаване, Ана рязко сложи край, като остави Бош да се пита дали мотивите й от самото начало не са били свързани със сина й.
Докато си мислеше за Вирджиния Скинър, осъзна, че в евентуалната им връзка има тайна тръпка, породена от положението й в медиите. Връзка с репортер би била толкова пълна с усложнения, че определено не изглеждаше разумна, а рискът означаваше тръпка. Каквото и да правеха, трябваше да остане тайна. В управлението щяха да решат, че спи с врага. Дирекцията на полицията и сградата на „Лос Анджелис Таймс“ се деляха само от четирите ленти на Спринг Стрийт, но между двете институции съществуваше невидима стена, два пъти по-висока от сградата на Градския съвет. Трябваше да е много внимателен, ако се решеше на подобна стъпка. Същото се отнасяше и за Вирджиния Скинър.