— Ти ли научи дъщеря си да стреля?
Въпросът на Сото изтръгна Бош от мислите му. Сото явно размишляваше върху разказа му за неделния следобед.
— А? Да, аз я научих.
— Изглежда малко необичайно, не мислиш ли?
— Ами, нали разбираш, оръжия вкъщи и така нататък. Исках да се запознае с тях от съображения за безопасност. Заведох я няколко пъти на стрелба и тя се оказа доста добра. Роден стрелец. В стаята си има куп награди и няколко трофея. А сега казва, че иска да става ченге, сериозно.
Сото кимна. Бош се запита дали не прави някакви връзки между заниманията на дъщеря му със стрелба и собствения си опит от престрелката, отнела живота на партньора й.
— Бих искала да се запозная с нея — каза Сото.
— И аз бих искал тя да се запознае с теб.
— Къде е майка й?
— Почина преди няколко години — отвърна Бош. — Тогава тя дойде да живее при мен.
— И започна да се занимава със стрелба.
— Да.
Това беше всичко, което си казаха, докато не стигнаха Ранчо Мираж.
Къщата, в която се беше преместила Одри Уилман, се намираше в селището с контролиран достъп Дезърт Вю Истейтс. Бош размаха значката си пред охранителя на портала и след две минути откри дома. Беше на три етажа и се издигаше на половин акър земя, заобиколен от други къщи и парцели с подобни размери. В центъра имаше обръщало и каменна градина около дърво на Джошуа. Бош и Сото отидоха при вратата, натиснаха звънеца и зачакаха.
— Знаеш ли защо се наричат дървета на Джошуа? — попита Сото.
Бош погледна дървото в средата на градината, — клоните му приличаха на свещници — и каза:
— Честно казано, не.
— Мормоните са го кръстили така — каза тя. — Напомняло им сцената от Библията, в която Иисус Навин вдига ръцете си към небето, за да се моли.
Бош кимна замислено. В този момент голямата дъбова врата зад него се отвори и се появи униформена прислужница, която ги остави да чакат отвън, докато попита дали госпожа Уилман желае да говори с тях. Това подразни Бош, тъй като той знаеше, че охранителят със сигурност се е обадил да предупреди за идващите детективи. Госпожа Уилман вече би трябвало да е готова да ги приеме.
Поне бяха на сянка. Сухата жега на пустинята беше неприятна и Бош усещаше как устните му изсъхват и започват да се напукват. Огледа изработката на вратата, после погледът му проследи дърворезбата по широката стряха. Гледката отново му напомни за голямото несъответствие в качеството между дома на Дейвид Уилман преди смъртта му и къщата, в която сега живееше вдовицата му.
— Едно ще ти кажа — рече той. — Уилман или си е направил невероятна застраховка, или е имало някаква парична компенсация. Ловен водач трудно би си позволил подобно жилище.
— Може да е съдила Брусард — каза Сото. — Заради причиняване на смърт по непредпазливост или нещо такова.
Бош кимна. В същия момент вратата най-сетне се отвори пак, но този път я отвори жена на около петдесет, която се представи като Одри Уилман. Беше висока и слаба, цялата в златни накити.
— Какво има? — попита тя.
Бош реши да действа направо.
— Разследваме убийство в Лос Анджелис, което може да е свързано със смъртта на съпруга ви. Може ли да влезем?
— Той е мъртъв от почти десет години. Какво общо би могла да има смъртта му с убийство в Ел Ей?
— Можем да ви обясним, ако ни пуснете да влезем.
Тя ги пусна и ги отведе в една дневна. Бош и Сото седнаха на канапето, а Одри Уилман се настани на стар кожен фотьойл срещу тях и каза:
— Е, обяснете.
— По времето на смъртта си съпругът ви е притежавал няколко огнестрелни оръжия — започна Бош.
— Разбира се, че притежаваше — отвърна Уилман. — Беше лицензиран търговец. Купуваше и продаваше оръжие.
— Наясно сме с това. Опитваме се да определим местонахождението на едно от оръжията, което е притежавал тогава.
Одри Уилман леко се наведе напред и го изгледа подозрително.
— Майтапите се, нали?
— Не, госпожо — отвърна Бош с абсолютно сериозен тон. — Не се майтапим. Трябва да разберем. Какво стана с оръжията на съпруга ви след смъртта му?