— Хари? Чуваш ли ме?
— Да. В момента съм зает с едно нещо. Ще ти се обадя утре и ще ти кажа дали ще ходя на онова чудо.
— Добре, става. Ще се чуем утре.
Бош затвори и прибра телефона. Канеше се да слезе по стълбите към колата, но погледна назад към къщата на Брусард. Този път видя фигура на един от балконите. Върна се до края на площадката и отново извади бинокъла.
На балкона стоеше мъж, облечен в нещо като разтворена роба върху шорти и тениска. В едната му ръка се виждаше смътно пламъче на цигара. Мъжът бе набит и с брада.
И като че ли гледаше право към Бош.
Мади се беше настанила в трапезарията, на мястото, на което Бош обикновено сядаше да работи. Беше отворила лаптопа си и като че ли пишеше нещо за училище.
— Здрасти, хлапе, какво има за вечеря? — попита той.
Наведе се и я целуна по темето.
— Не знам — отвърна тя. — Твой ред е.
— Не, снощи беше твой ред и се прехвърля за днес заради „Храна на колела“.
— Не, системата не работи така. Много е сложно. Просто трябва да знаеш кои дни са твоите и понеделник е твой ден.
Бош знаеше, че тя е права, защото и преди бяха спорили по този въпрос. Беше обаче изнервен от дистанционната конфронтация с мъжа, който според него бе Чарлз Брусард. Бош беше първият, който се беше обърнал и бе тръгнал към колата си.
— Е, в такъв случай нямам нищо — каза той. — Откъде да поръчам или къде да отида да взема нещо?
— „Покито Мас“?
— Нищо против. Обичайното ли за теб?
— Да.
— Няма да се бавя.
„Покито Мас“ се намираше буквално под къщата им в подножието на хълма. С едно по-добро мятане Бош можеше да улучи покрива на заведението с камък от задната тераса. Понякога от същото място можеше дори да долови ароматите от мексиканския ресторант. Това бе едно от странните противоречия в града. Колкото и близо да изглеждаше нещо, то си оставаше далеч.
Докато чакаше да изпълнят поръчката му, получи обаждане от капитан Краудър.
— Познаваш ли парков рейнджър на име Бендър?
Бош се намръщи.
— Да. Запознахме се тази вечер.
— Е, на него срещата не му е харесала.
— Майтапиш ме, нали? Да не искаш да кажеш, че някакъв идиот с кретенска шапка е подал жалба срещу мен?
— Утре ще трябва да напишеш обяснение с твоята версия на разговора.
— Както кажеш.
— Наистина ли си се подигравал с шапката му?
— Да, капитане, нещо такова.
— Хари, Хари, Хари… много добре знаеш, че тези типове са оперирани от чувство за хумор.
— Човек се учи, докато е жив, капитане.
— А и какво изобщо си правил там?
— Просто се наслаждавах на гледката.
— Е… Не мисля, че ще се стигне до нещо сериозно, но напиши обяснението, нали?
— Добре.
— Нещо ново по Мерсед от последния ни разговор?
Бош още не беше готов да спомене името на Брусард пред началниците и затова го пропусна. Каза обаче:
— Открихме оръжието.
— Какво!? — възкликна Краудър. — Защо не ми каза веднага?
— Нямаше те, когато се върнахме. Щях да ти съобщя утре.
— Къде беше?
— Скрито в къщата на един мъртъв тип.
— Искаш да кажеш, че стрелецът е мъртъв?
— Така изглежда.
— Страхотно. Значи няма да има процес. Можем да приключим с голяма розова панделка още тази седмица.
— Не е точно така, капитане. Ако въпросният тип е бил стрелецът, някой го е натоварил да стреля. И ние искаме него.
Жената зад тезгяха извика номера на Бош. Вечерята му за вкъщи беше готова.
— Знаем ли кой е? — попита Краудър.
— Работим по въпроса — каза Бош. — Утре ще знам повече.
Имаше чувството, че Краудър иска допълнителна информация, но знаеше, че капитанът е директна връзка с десетия етаж на Дирекцията на полицията. Бош не можеше да позволи името на Брусард да започне да циркулира на етаж, на който политиката беше повече от полицейската работа. Накрая Краудър отстъпи.
— Добре, Хари. Утре. Искам да знам всичко, което знаеш.
— Дадено, капитане — отвърна Бош.
Затвори и взе торбата с храната от тезгяха.
27
Във вторник следобед Бош и Сото останаха в чакалнята на седемнайсетия етаж на Окръжна прокуратура двайсет минути, преди да се срещнат с прокурор. Бош си помисли, че чакането се дължи на изричното му искане със случая им да се заеме Джон Люин. Само че не получиха Люин. Вместо него ги прие някакъв млад перко, Джак Боланд, който гордо държеше харвардската си диплома окачена на стената на кабинета си с размери три на три метра. Беше само по риза след натоварената с приемане на случаи сутрин, а сакото му висеше на закачалката на вратата. Бош и Сото седнаха в поставените един до друг столове пред бюрото.