— Така Брусард със сигурност ще научи, че сме близо.
— И точно тук е рискът. Искаме ли да си показваме картите по такъв начин? Това е отчаян ход. А ние отчаяни ли сме вече? Не знам.
Изобщо не му харесваше идеята да действа отчаяно. С подобен ход предаваш инициативата в ръцете на друг. Подобен ход означава да изгубиш контрол над разследването — да намесиш медиите, което винаги е рисковано, и да чакаш заподозрения да реагира, което никога не е гарантирано и не може да се очаква със сигурност.
Беше виждал как подобен ход сработва чудесно. Беше виждал и как води до катастрофа. Веднъж имаше случай, при който водещият екип реши да подхвърли история, според която разследването е на път да спипа заподозрян сериен изнасилвач и убиец. Разгласиха улика, която със сигурност щеше да покаже на заподозрения, че са се насочили точно към него — че издирваният е уважаван съпруг и баща, с добра чиновническа работа. Обажданията на 911 не закъсняха. Мъжът хвана шефа си и го натика в един килер, като опря ножица във врата на заложника си. Полицията се намеси, но не успя да предотврати убийството и последвалото самоубийство. Просто нямаше начин да се каже какво ще се случи, ако Брусард научи, че разследването на Мерсед се насочва към него.
Бош си помисли за мероприятието за събиране на средства, което щеше да се проведе довечера в „Бевърли Хилтън“. Биха могли да понатиснат Брусард там, без да им се налага да разчитат на медиите. Най-малко щяха да видят отблизо човека, за когото смятаха, че стои зад прострелването на Мерсед.
— Каквото и да направиш, Хари, аз съм с теб — каза Сото.
— Какво ще правиш довечера?
— Довечера ли? Не знам. Искаш да идем в дома на Брусард ли?
— Не. Ще има набиране на средства, което ще се състои извън къщата му. Мислех да отида просто за да го видя, а може би да го оставим и той да ни види. Мога да използвам това, за да изкопча още един ден от Краудър. Да му кажа, че ще се видим утре.
— Звучи добре. Съгласна.
— Е, добре тогава.
Изминаха остатъка от пътя в мълчание.
28
„Бевърли Хилтън“ беше огромен хотелски комплекс с няколко входа и много помещения с различни размери, предназначени за сватби, политически мероприятия и други събирания. Бош беше идвал тук на няколко пъти както по работа, така и по лични причини. Двамата със Сото паркираха в гаража и влязоха в главното фоайе, което бе пълно с хора, събрали се за различни събития. Последваха знаците за ескалатора до банкетните зали. По пътя Бош забеляза неколцина мъже от охраната със сини блейзъри — бяха разположени на различни места, със слушалки в ушите, и внимателно оглеждаха тълпата. Явно Зеяс беше привлякъл и важни клечки на своята вечеря за петстотин долара на човек.
На втория етаж тръгнаха по дълъг коридор, от който се влизаше в различни зали. Салон „Мърв Грифин“ се оказа голяма зала в края на коридора. Двете й врати бяха отворени в очакване. На стената между вратите имаше триметров плакат с черно-бяла снимка на Армандо Зеяс, който стискаше ръце на тълпа усмихнати поддръжници. Снимката беше направена с обектив тип рибешко око, създаващ преувеличеното впечатление, че Зеяс стои в центъра на тълпата. Бош спря ужасен, когато видя мотото, изписано над кръга хора от всяка възраст, пол и раса:
Или всеки е от значение, или никой ЗЕЯС 2016
Под плаката имаше дълга маса с покривка, зад която три жени чакаха да проверят хората и да приберат парите им за надпреварата на Зеяс за губернаторското място. До двата входа на балната зала стояха двама мъже с внушителна физика, също със сини блейзъри.
Бош не искаше веднага да разкрива самоличността им и поведе Сото отляво на масата за посрещане по къс коридор със стъклена врата, водеща към открита променада, за която Бош знаеше от предишни идвания, че се използва от пушачи.
— Къде отиваме? — попита Сото, докато минаваха през вратата.
— Стратегическо предимство — каза Бош. — Опитваш се да се забавиш колкото се може повече.
Излязоха на ветровитата тераса, гледаща към Уилшир, по който движението беше като река. Хотелът се намираше на кръстовището на две основни пътни артерии — булевардите Уилшир и Санта Моника — и тук задръстванията бяха денонощни.
Бош опря лакти на парапета и се загледа в трафика. В миналото щеше да запали цигара.
— Какво е нашето предимство? — попита Сото.
— Не знаят кои сме — отвърна Бош. — Не искам да се появя и тутакси да им покажа значката си. Така ще ни е по-трудно по-нататък.