— Мислех си, че искаме да разгледаме Брусард и може би да го оставим и той да ни разгледа.
— Да. Но трябва да го направим хитро. Да го накараме да се замисли. Да се зачуди. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Мисля, че да.
Сото обърна гръб на изгледа и се загледа във фасадата на сградата. След малко каза:
— Значи това е мястото, където умря Уитни Хюстън.
— Аха — потвърди Бош. — Във вана.
— На завършването ми на гимназията пуснаха една нейна песен.
— Коя?
— „Най-голямата любов от всички“.
Бош кимна.
— Къде учеше? В Гарфийлд ли?
— Не, тогава се бяхме преместили нагоре в Долината. Завърших гимназията „Сан Фернандо“ в Пакома.
— Забравих, че си била там.
— Ами ти?
— Учех в гимназията в Холивуд, но не завърших. Влязох рано в армията и трябваше да се явя на изпити, след като се върнах.
— О, вярно. Виетнам. А продължи ли в колеж?
— Да, в Сити Колидж за две години. После влязох в полицията. Ти къде отиде след гимназията?
Тя се усмихна и поклати глава. Отговорът я смущаваше.
— В Милс. Училището за момичета в Оукланд.
Бош чак подсвирна.
— Еха!
До колежа на дъщеря му оставаше година и той беше запознат с повечето предложения, особено в Калифорния. В Милс се влизаше трудно, а още по-трудно бе да си го позволиш.
— Знам, знам — каза тя. — Как така момиче от Пакома се е озовало в Милс?
— По-скоро как момиче от Милс се е озовало в ЛАПУ — отвърна той.
Тя кимна. Добър въпрос.
— Имах добра стипендия и избрах Милс, защото по онова време си мислех, че искам да ставам юрист. Нали се сещаш, граждански права, правна помощ, права на наематели и така нататък. Но после, когато се махнах от Ел Ей и наистина започнах да се замислям, реших дали да не стана ченге и че може би това е най-добрият начин да помогна на моята общност.
Бош кимна. Разбираше обаче, че тя премълчава нещо.
— Да не забравяме и случая Бони Брай — рече той.
— Да. Това също изигра роля — отвърна тя.
И млъкна. Бош отново се замисли какво се надява да постигне с идването на това мероприятие. Нямаше друг реален план освен да види Брусард. Все едно беше треньор, гледащ подготовката на противниковия отбор. Може пък да успее да придобие представа за човека, към когото се е насочил. Но след като вече бе тук, се опитваше да измисли как ще се справят с влизането в залата и оглеждането на Брусард. Започна да осъзнава, че идеята май от самото начало не е добра. При политика на такова ниво наоколо винаги имаше силна охрана. Идеята му просто да се смеси с тълпата и да мине през вратата беше нереалистична. Вече започваше да мисли дали да не зареже всичко и да тръгне към Холивуд, за да държи под око дъщеря си — от разстояние.
— Ъ-ъ-ъ, Хари? — обади се Сото.
— Какво?
— Май сме на път да изгубим стратегическото си предимство.
Бош откъсна поглед от трафика. Сото гледаше по дължината на терасата. Бош проследи погледа й и видя една врата на двайсетина метра от тях. Двама мъже с фракове бяха излезли от нея и се бяха привели с гръб към вятъра в опит да запалят цигарите си. Когато се изправиха, Бош видя, че единият е Конър Спивак, дясната ръка на Зеяс. Другият мъж също изглеждаше познат. Едър, с брада.
— Това да не е… — почна Сото.
— Брусард — каза Бош. — Така мисля.
Беше виждал Брусард само на снимки и снощи бе зърнал тъмната фигура на балкона на къщата му.
— Засякоха ни — каза той.
Спивак ги беше забелязал и сега двамата вървяха към тях.
— Каква е причината да сме тук? — шепнешком попита Сото.
— Аз ще се оправя — каза Бош. — Ти ме следвай.
Спивак се усмихваше. Другият мъж вървеше малко по-бавно и на няколко крачки назад.
— Детективи? — каза Спивак. — Помислих си, че сте вие. Ама че изненада!
Стисна ръцете и на двамата.
— Какво ви води насам?
— Ами — каза Бош, — чухме за вечерята и решихме да наминем, може би да поговорим с кандидата една-две минути. Нали се сещате, да го информираме за хода на разследването. В края на краищата обяви награда.
— Много предвидливо от ваша страна. Той ще е впечатлен. Само че още не е тук. Наложи се да се отбие в една синагога в Уестуд и след вечеря ще намине да каже няколко думи.
Погледна си часовника и добави:
— А това вероятно ще стане след повече от час. Но ще се радвам да чуя новините и да му ги предам.
Бош хвърли поглед към Брусард и отново се обърна към Спивак.
— О, разбира се — каза Спивак. — Не бива да разгласяваме. Между другото, това е един от щедрите домакини на вечерта, Чарлз Брусард.
Брусард протегна ръка първо на Бош. Хари я стисна и погледна в очите мъжа, който според него бе наредил прострелването на Орландо Мерсед.