— Не я попитах. Трябва да го направим.
Хари отново кимна и каза:
— Добре. Да намерим снимки на тримата и да започнем със Стефани Перес в „Ралфс“. Да действаме бързо и да се разкараме оттук, преди капитанът да дойде и да поиска новини за Мерсед.
— Дадено.
— Между другото, провери ли дали някои от ЕЗБанк имат досиета?
Сото кимна.
— Започнах да издирвам адреси и записи в неделя, след като взехме имената от журнала. Асеведо и Бойко са чисти. Бъроуз обаче е влязъл в затвора през две и шеста за укриване на данъци.
— Укриване на данъци ли?
— Да. Не подавал данъчни декларации шест години през деветдесетте и федералните го спипали. Сключил споразумение, за да намали присъдата си, и го затворили в Ломпок. Лежал двайсет и два месеца.
— Чудно. Нещо друго?
— Само това намерих.
— Къде живее той сега?
— О, той е един вид пустинен плъх или нещо такова. Живее на място на име Аделанто. Разгледах къщата му на Стрийт Вю. Прилича на отходна яма с огради насред нищото.
Бош кимна. Затънтен провинциален адрес, укриване на данъци, изхвърляне от полицейската академия поради расизъм — Бош започваше да си съставя картина за Родни Бъроуз.
— Поиска ли досието по обвинението за данъците?
— Не, нямах време. Нали вчера работихме на пълни обороти върху Мерсед.
— Знам, знам — каза Бош. — Просто питам. Ами снимка от федералните?
— Снимките са качени онлайн. Трябва само да ги разпечатам.
— Добре, за Асеведо и Бойко ще трябва да използваш снимките от шофьорските книжки, тъй като досиетата им са чисти.
— Добре, но снимките няма ли да са нови? Ами ако не успее да ги разпознае след двайсет и една години? Каза, че не ги е виждала оттогава.
Бош се замисли за момент, преценяваше риска. Всичко, което опитаха и което се окажеше погрешно или не дадеше резултат, можеше да им навреди в съда.
— Въпреки това искам Перес да погледне снимките. Приготви ги, а аз ще се обадя на някой познат във федералната сграда и ще се опитам да ни осигуря достъп до досието или предварителния доклад за Бъроуз. Искам да започнем да му съставяме профил.
— Разбрано.
— Капитанът ще се появи към осем. Да действаме.
— Започвам.
— И още нещо, Люси. Свършила си наистина чудесна работа.
— Благодаря.
Бош я погледна в очите.
— Знаеш ли, трябва да си призная, че те подцених. Преди две седмици не бях сигурен, че мястото ти изобщо е в отдела. Сега нямам съмнения.
Тя премълча. Той кимна и обърна стола си към бюрото си.
Отвори указателя на телефона си и набра мобилния телефон на Рейчъл Уолинг от Бюрото. Бяха минали две години, откакто беше звънял на този номер и бе разговарял с нея. Надяваше се номерът да е същият и че тя ще вдигне. Надяваше се също още да е във филиала в Лос Анджелис. При ФБР човек никога не можеше да е сигурен. Днес е тук, утре е в Маями, Далас или Филаделфия. Помнеше, че преди Ел Ей Уолинг работеше в Майнът, Северна Дакота.
Уолинг вдигна.
— Виж ти, виж ти. Хари Бош. Човекът, който звъни само когато му трябва нещо.
Бош се усмихна. Заслужаваше си упрека.
— Рейчъл, как си?
— Бива. Ти?
— Не мога да се оплача, само дето в скоро време ще ми издърпат чергата изпод краката. По програмата за отложено пенсиониране съм.
— Поне можеш да останеш, докато не навършиш… колко, шейсет и пет ли?
— Стига де! Не съм толкова дърт!
— Знам, но искам да кажа, че нас ни изритват на петдесет и седем. Тук няма такива неща като програми за отложено пенсиониране.
— Не е честно. Но пък на теб няма да ти се налага да се тревожиш за такива неща още двайсетина години, нали?
Почти я чу как се усмихва.
— Бива си те, Хари. Явно много, ама много искаш нещо от мен.
— Ами, обаждах се просто да те чуя как си, но ако наистина искаш да те помоля за нещо, то ще те попитам дали имаш някой познат от данъчните, който ще се съгласи да погледне един стар случай, от който се интересувам.
Последва пауза, но тя не се проточи много.
— Знаеш, че данъчните не говорят с никого, дори с нас. За какъв случай става дума?
— Укриване на данъци от две и шеста. Един тип се покрил за няколко години. В момента живее в пустинята и ми се струва, че е от онези, дето завършват на „ист“, нали се сещаш? Екстремист, сепаратист, расист, което си избереш. Кой знае, може дори да е онанист. Не е плащал данъци шест години. Това не е просто забравяне, нали така? А избор.
— Е, ако е така, най-вероятно сме участвали в случая. А твоят интерес какъв е? Още работиш по стари случаи, нали?
— Да. И си мисля, че този тип е влизал в тричленен екип, направил удар за четвърт милион долара в бюро за осребряване на чекове през деветдесет и трета. Подозирам, че е бил вътрешен човек. Искам да науча повече за него, но бих искал да науча и с кои е бил гъст по онова време.