Перес попита дали е възможно да проведат разговора на испански и Бош кимна на Сото. Правило номер едно изискваше да приемат всичко, което ще накара свидетеля да се почувства по-удобно. На свой ред Сото попита дали могат да записват разговора и Перес се съгласи. Сото сложи телефона си на масата и го включи на запис. Бош мислено си отбеляза след разговора да й каже, че не е нужно да иска разрешение за запис.
След това жената започна да говори и Бош се опита да следи думите й. Разбираше испански много по-добре, отколкото го говореше, но бързо изгуби нишката, разпознаваше само по няколко думи, а после се разсея, понеже телефонът му започна да вибрира. Извади го от джоба си и погледна екрана. Търсеше го капитан Краудър. Остави го на гласова поща и пак се съсредоточи върху разговора, който не разбираше.
След двайсет минути Сото се обърна към Бош и каза:
— Иска да види снимките.
Бош за момент се замисли. Това беше големият риск. Ако Перес не можеше да идентифицира служителите от ЕЗБанк, това можеше да се окаже проблем по-късно. Време беше да се вземе решение и Сото го оставяше на него.
— Добре — най-сетне каза той. — Да го направим.
Сото носеше папки. Във всяка имаше по шест снимки, наредени една до друга. На всеки ред имаше снимка на един от служителите на ЕЗБанк наред с пет случайно избрани снимки на други хора от същата раса и възраст. Снимките бяха сложени в рамки от изрязан картон. Започнаха с лесния избор. Ана Асеведо. Сото не беше успяла да намери нейна актуална шофьорска книжка от Калифорния или някой от съседните щати. Макар че този факт сам по себе си беше тревожен, тъй като сегашното местоположение на Асеведо оставаше неизвестно, това означаваше също, че Сото трябваше да използва снимка от шофьорската й книжка по време на обира. Най-вероятно Перес нямаше да има никакъв проблем с разпознаването й.
Сото отвори папката със снимките на шест латиноамериканки. Две секунди по-късно Перес постави пръст върху фотографията на Асеведо и каза:
— Това е Ана.
— Добре — каза Сото.
Извади снимката от картонената й рамка и помоли Перес да напише на гърба й потвърждение на избора си. След това я прибра в папката и я остави настрани. Отвори следващата папка със снимки на шестима мъже от източноевропейски произход. Перес се наведе и разучи внимателно и шестте фотографии, след което потупа снимката на Максим Бойко.
— Този е Макс.
Сото повтори упражнението с писменото потвърждаване на избора.
Дойде решаващият момент. Сото отвори папката с последните шест снимки и я сложи пред Перес. Не каза нито дума. Знаеше, че е важно да не говори и да не подсказва по никакъв друг начин на свидетеля. В противен случай съдията и заседателите можеха да приемат, че идентифицирането е направено под въздействие.
Перес отново се наведе и започна да разглежда снимките — този път на шестима бели в средата на четирийсетте. Все американци. Бош знаеше, че има какви ли не теории за идентификацията на хора от други етноси и че процесът, с който се занимават, е пълен с проблеми около точността. Най-добрият подход бе да покажат снимките, да не казват нищо, което би могло да насочи разпознаването в една или друга посока, и просто да чакат. Ако тя посочеше някого, адвокатите можеха да спорят за това по-късно.
Перес изучава снимките близо минута и накрая бавно постави пръст под една.
— Този — каза тя. — Това е Родни.
Бош и Сото се спогледаха, след което Сото помоли Перес да подпише избраната снимка. Снимката на Родни Бъроуз.
— Трябва да се обадя на капитана — каза Бош на Сото. — Ти приключи, ще те чакам в колата.
Благодари на Перес за отделеното време и съдействието й, излезе и отиде при колата. По пътя изслуша съобщението на Краудър.
— Хари, обажда се капитан Краудър. Искам си новините и изобщо не се шегувам. Обади ми се. Веднага.
Бош седна зад волана и запали двигателя. Утрото бе хладно и искаше да се стопли. Обади се на пряката линия на капитана.
— Къде си, Хари? — попита Краудър вместо поздрав.
— На терен — отвърна Бош. — Изникна нещо.
— Не искам да чувам такива неща. Искам да чуя новините за Мерсед. Какво имаш да ми казваш? И гледай да е добро.