— Наистина трябва да открием Ана Асеведо — каза Бош.
— Казах ти — отвърна Сото. — Заемам се с въпроса.
Спряха на светофара на Първа и Хил, на няколко преки от Дирекцията на полицията.
— Гъс Брейли каза, че на видеото се вижда как тя натиска алармата преди обирджиите да влязат — каза той. — Въз основа на това следователите решили, че не е замесена в обира.
— Ти друго ли смяташ?
— Още не. Но сега гледам видеото от другата страна на нещата.
— Какво ще рече това?
— Ще рече, че ако знаеш, че те снима камера, вероятно знаеш, че ако не включиш алармата, гарантирано ще те заподозрат.
Сото се позамисли, кимна и каза:
— Схващам.
— Затова трябва да я намерим и да поговорим с нея — продължи Бош. — Казваш, че е изчезнала. Няма шофьорска книжка, няма досие, адресът й е неизвестен. Това не ми харесва.
— На мен също. Възможно ли е да е мъртва? Може да са я използвали и после да са я заровили в пустинята.
Бош кимна. Изглеждаше вероятно.
— Другият проблем е, че нямаме никаква идея за двамата нападатели — каза той. — И тримата, за които говорим, са били вътре в ЕЗБанк. Те не са извършители на самия обир.
— Нито пък са предизвикали пожара.
— Ако един от тримата е вътрешен човек, той ще ни насочи към другите двама.
Светофарът се смени и Бош потегли и каза:
— Имаме двамата в колата. Първо са спрели при Бони Брай. Единият влиза вътре и хвърля коктейла „Молотов“ в шахтата за боклук.
— Предизвикват пожара, после тръгват за парите — каза Сото.
— Именно. Имали са скенер в колата, приближили са целта си и са зачакали реакцията на пожара. Когато „всички екипи“ са били мобилизирани, двамата са се насочили към парите. Или пък са го направили без техника. Просто са спрели и са изчакали сирените. Когато всички се втурнали да гасят пожара, двамата са ударили целта си и са имали време да се измъкнат преди полицията да реагира.
Спря на двора пред Дирекцията на полицията. Сото скочи от колата, погледна го и каза:
— Мисля, че се връзва.
Бош кимна и отвърна:
— Ще се видим след час.
Рейчъл Уолинг го чакаше в едно сепаре в задния салон на ресторанта на Шеста улица. Салонът беше запазен за важни клечки и редовни клиенти. Имаше три кръгли маси за големи празненства и три сепарета за по-малки. Салонът беше пълен и Бош разпозна половината лица от Градския съвет. Не беше сигурен кои са, но явно заемаха поне някакви средни по важност постове, иначе нямаше да закусват в девет сутринта в работен ден.
Рейчъл Уолинг си беше все същата като в деня, когато я бе видял за последен път. Рязко очертана линия на челюстта, стегната шия, кафява коса с намек за черно. Очите й винаги въздействаха на Бош най-силно. Тъмни, пронизващи, неразгадаеми. Докато приближаваше, през тялото му мина тръпка, напомняне за онова, което можеше да се случи. Навремето бе имал тази жена и после нещата се провалиха. Когато ставаше дума за жените в живота му, той имаше само няколко повода за съжаление. И Рейчъл Уолинг винаги щеше да е един от тях.
Рейчъл се усмихна и остави вестника, който четеше.
— Здравей, Хари.
— Извинявай, че закъснях.
— Не си закъснял чак толкова. Някакви събития ли се развиват?
— Започват.
Уолинг посочи вестника.
— Миналата седмица се появи във вестника във връзка със смъртта на онзи Мариачи музикант. Мога ли да попитам дали питането ти за Родни Бъроуз е свързано с това?
— Не. Имам и други случаи. Знаеш как е.
— Разбира се. Просто ми беше любопитно как се връзват нещата.
— Както ти казах по телефона, интересувам се от пожара, убил онези деца. Успя ли да ми намериш нещо? Виждам вестника, но не и папка или нещо такова.
Тя се усмихна, сякаш парираше нападката.
— Знаеш, че не изнасяме папки. И че не сме от най-споделящите.
Появи се сервитьор с кана кафе и Бош му даде знак да му налее. Сервитьорът попита дали знаят какво ще поръчат, или ще им трябва меню. Бош не беше имал нужда от меню в това заведение от двайсет и пет години. Погледна Рейчъл и я попита:
— Ще хапнеш ли, или срещата ще е кратка и сладка?
— Ще ядем — заяви тя. — Нали ти казах, че съм гладна.
Поръчаха си без менюто и сервитьорът ги остави.
Бош отпи глътка горещо кафе и фиксира Уолинг с поглед, който казваше, че е време да заговори.
— И тъй — рече той. — Родни Бъроуз…
— Добре, ето как стоят нещата — каза тя. — Правилно си се прицелил в Родни Бъроуз и сме го наблюдавали доста време, но после влязъл на топло заради данъците и оттогава кротува. Поне ние така смятаме. Затова трябва да знам дали Бюрото няма да се изложи заради нещо, с което се занимаваш.