— И преди да си заподскачал от радост — направих бърза проверка на тези типове. Онова, което открих, няма да ти хареса.
— Защо? — попита Бош.
— Наскар Нане в момента дава газ в небето. Умрял през деветдесет и шеста — блъснал се в подпора на мост със сто и петдесет километра в час. А двамата Полард влезли в затвора за укриване на данъци, но само единият излязъл жив. Майк Полард бил пратен в Колман във Флорида, където бил наръган в затворническата библиотека през две и шеста. Случаят така и не бил решен и се подозира, че е на расова основа.
— А другият?
— Мат Полард излежал присъдата си в Луисбърг и бил пуснат на изпитателен срок през две и девета. Имал си опашка пет години и се отчитал редовно на наблюдаващия офицер във Филаделфия. Изпитателният срок обаче изтекъл преди два месеца и в момента местонахождението му е неизвестно. Подобни типове обичат да стоят под радара. Избягват да си вадят шофьорски книжки и номера на социални осигуровки, не плащат данъци и така нататък.
Бош се намръщи и си спомни, че Ана Асеведо също беше изчезнала от радара. Но после си помисли за нещо относно групата, което му изглеждаше като несъответствие.
— Бъроуз влязъл в затвора през две и шеста — каза той. — И излязъл след двайсет и два месеца.
— Какво мога да кажа? Процесът е бавен — отвърна Уолинг. — Не знам подробностите на всеки случай, но се заемали с тези типове един по един. Може пък Бъроуз да е бил последен.
Това не му прозвуча особено убедително.
— Добре, но Бъроуз е лежал в Ломпок, което си е направо кънтри клуб. Как той се е озовал там, а Полард са влезли в Луисбърг и Колман? И двете места са гадни. Оставам с впечатление, че Бъроуз е извадил, късмет.
Уолинг кимна.
— Трябва да вземеш и трите случая и да видиш как е станало така. Не поиска от мен да го направя. Попита ме за Бъроуз. Кой знае, може престъпленията му да не са били толкова тежки. Освен това е постигнал споразумение и при това положение са го отнесли другите двама. Много неща могат да обяснят несъответствието.
— Знам, знам. Просто се чудя дали това не е било отплата, задето е бил доверен информатор през всичките тези години.
Уолинг поклати глава.
— В досието му няма нищо, което да намеква, че обвиняемият е оказвал значителна помощ на властите.
— Това не означава, че не се е случило — посочи Бош.
— Така или иначе, сега искаш неща, които са отвъд възможностите ми. Нямам достъп до списъците с информатори. Държат ги под ключ поради очевидни причини.
— Записа ли номерата на досиетата? Мога да говоря с прокурора.
— Записах ги.
— Ами агентът, който е разработвал групата? Кой е бил?
— Ник Ярдли. Още е в тукашния филиал.
— Мислиш ли, че ще се съгласи да говори с мен?
— Би могъл, но не забравяй, че Бъроуз е влязъл на топло заради укриване на данъци. Технически погледнато, ние само сме помагали. Ник може да подхвърли нещо на данъчните, а ако стане това, забрави. Техните агенти не говорят с местните.
— Знам.
— Така че ако говориш с Ник, не му казвай, че си разговарял с мен. Кажи му, че информацията ти е от съдебното дело.
— Разбира се.
Сервитьорът донесе поръчките им. Бош искаше да си тръгне и да продължи да работи по делото, но знаеше, че ако постъпи грубо с Рейчъл, тя може и да не му помогне никога повече. Не искаше да поема подобен риск.
Започнаха да се хранят и Бош се помъчи да завърже неангажиращ разговор.
— Как е Джак напоследък?
Джак беше Джак Макавой, бивш репортер от „Таймс“, с когото Рейчъл ходеше през последните няколко години. Бош го познаваше.
— Добре е — отвърна тя. — Щастлив е. И късметлия, като се има предвид състоянието на вестникарската журналистика.
— Още ли работи за онзи разследващ уебсайт?
— Неотдавна се премести на друг, „Феър Уорнинг“. Посветен предимно на защита на потребителите. Не е зле да го провериш. Вече никой не го е грижа за обикновения гражданин — нито властите, нито вестниците. На сайта има доста интересни неща. И Джак отново обича работата си.
— Това е чудесно. Ще го погледна. Феър Уорнинг дот ком, нали?
— Дот орг. С нестопанска цел.
— Ясно, ще го погледна.
Бош се зачуди дали да не я попита дали си няма неприятности в Бюрото, задето има връзка с репортер, но преди да отвори уста, телефонът избръмча в джоба му. Той остави вилицата си и го погледна. Съобщение от Сото.
Готова за действие.
Не особено нежно напомняне, че ги чака работа. Погледна Уолинг, която спокойно размазваше крема върху кравайче.
— Трябва да вървиш, нали? — каза тя, без да вдига очи.