— Как си, Люси?
Сото се беше вторачила в екрана на таблета. Изгледа го сърдито и той отново се съсредоточи върху пътя.
— Почти цялата сутрин бяхме заедно — каза тя. — Защо питаш?
— Ами, нали разбираш… Бъроуз може да е човекът. Ще запазиш самообладание, нали?
— Ще запазя, Хари. Не се безпокой.
Бош отново откъсна поглед от пътя и този път я изгледа по-продължително.
— Какво? — попита тя.
— Просто искам да съм сигурен, че не ми се налага да се безпокоя за теб.
— Хари, аз съм ченге и ще се държа като ченге. Напълно професионално. Няма да го хвана за гушата, ясно? Става дума за справедливост, а не за отмъщение.
— Границата между двете е доста тънка. Просто казвам, че ако понечиш да вадиш нещо, ще ти скоча на мига. Разбра ли ме?
— Да, разбрах те. А сега мога ли да си продължа работата?
И вдигна таблета, за да подчертае въпроса си.
— Разбира се. Но искам да ме следваш, ако говорим с него. Искам да му пусна версията за изчезналата Ана, да видя дали няма да ни каже нещо за нея. Това ще е началната ни точка.
— Звучи добре.
— Е, разбрахме се.
Родни Бъроуз живееше в район с малки къщи, построени в тесни, но дълбоки парцели. Никъде не се виждаха дървета, храсти и дори поляни. Всичко беше изгорено и тънеше в прах под лъчите на пустинното слънце.
Имението на Бъроуз беше оградено с телена мрежа с бодлива тел отгоре и сигурно не се различаваше много от оградата около затвора, в който беше лежал. Бош се запита дали Бъроуз е забелязал сходството.
Самият Бош не пропусна иронията, докато оглеждаше оградения имот. Подобно на много други с неговите схващания и начин на живот, Бъроуз най-вероятно не се беше преместил на сто и трийсет километра от града в пустинното градче, защото е искал да се махне от всичко, което е смятал за сгрешено в обществото и големите му населени центрове. Според него проблемите се свеждаха до неща като имиграцията и растящия брой на малцинствата, които сриваха инфраструктурата и живееха на социални помощи. Затова си бе вдигнал чукалата в търсене на открити пространства и бели лица. Открил Аделанто и се установил тук, но само за да открие, че малкото градче не се различава особено от големия град. Беше се озовал в микрокосмос, в черпак, потопен в топилнята и изваден пълен със същите съставки. Аделанто беше градче с малцинства в мнозинството и Бош изобщо не се учуди, че Бъроуз се е оградил с двуметрова телена мрежа като последен опит да държи света на разстояние. Иронията се допълваше и от факта, че на испански „аделанто“ означаваше „напредък“.
Оградата на Бъроуз образуваше тесен коридор, в който Бош вкара колата, за да стигне до домофона на входа. Устройството имаше клавиатура, камера и бутон за повикване. Беше закрепено на стълб под табела с надпис „Пази се от кучето“ и друга, на която имаше черен силует на пистолет над думите „Тук не звъним на 911“.
Всичко това изобщо не се хареса на Бош, защото позволяваше на Бъроуз да контролира ситуацията при първоначалния контакт. Сото също беше обезпокоена.
— Какво правим? — попита тя.
— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна Бош. — Ще се опитаме да го накараме да отвори.
Пресегна се през прозореца и натисна бутона за повикване. Наложи се да го натисне втори път, преди да получи отговор. Гласът от кутията беше мъжки и груб.
— Какво има?
Бош вдигна значката си към камерата, като нарочно я държеше така, че един от пръстите му да скрива гравирания надпис „Лос Анджелис“.
— Полиция, сър. Излезте при портала, моля.
— Защо?
— Водим разследване и се нуждаем от помощта ви.
— Какво разследване?
— Сър, бихте ли излезли, моля?
— Не и докато не разбера какво става.
— Случай с изчезнал човек, сър. Ще отнеме само няколко минути.
— Кой е изчезнал? Не познавам никого от този квартал. Ако питате мен, всички могат да изчезнат.
Явно не това беше начинът. Бош реши да действа твърдо.
— Сър, трябва да излезете при портала. Ако откажете, ще си имаме проблем.