Така започна съвместният им живот. Депресията на Стоян мина неусетно. Да се грижиш за едно същество е нещо много важно и отговорно, бих казал лечебно. То отклонява всички мисли в едно направление и не остава време да се мисли за друго освен за целта на вниманието.
Минаха няколко месеца. Пилето поотрасна, заякна, доби вид на красива и смела птица. Наистина беше мъжко. Това пролича от гребенчето на главата му. Беше ярко червено, право и изразително. Перата по крилата на петлето бяха красиви, с една стоманено синя, тъмна окраска. Алено червени пера красяха и вратлето му, а в горния край където започваше гребена, бяха обагрени с цвета на старо злато. Две големи, тъмно сини пера завършваха украсата на опашката му. То сякаш не бе петле от кокошия род, а малка райска птица.
Истинско събитие за Стоян бе първото му кукуригане. Стана през една слънчева майска утрин, два дни преди Гергьовден. Беше пет часа и половина. Слънцето пробиваше с първите си лъчи перестите майски облаци. Първите нотки на кукуригането прозвучаха фалшиво. Стоян бе заспал дълбоко и необичайния звук го стресна. Отвори едното си око, примигна и се заслуша…
— Да-а-а! Природата си казва думата! Гошко е станал тинейджър! Кукурига бе! Виж го само как кукурига! Браво, моето момче! Само така! Сега го дай по тънко и продължително, хайде де!… Давай, моето момче!
Да, ама не! Кукуригането си беше фалшиво, като на запушена с прах железничарска свирка. Такава беше сегашната действителност, колкото и да не му се искаше.
Минаха още четири-пет месеца и кукуригането стана точно такова каквото се очакваше, сиреч дълго и продължително, с едни извивки и трели че да ти се замая главата.
Веднъж Росен, оня от павилиона с ментеливите алкохолни напитки, му каза:
— Печена работа е твоят Гошко. Буди махалата без грешка. Като се провикне и си поглеждам часовника. Кара го точно до минута. Само го пази, че тук се разхожда един гладен котарак, който не би му се церемонил.
— Котарак?! Сигурен ли си? Бездомен?!
— Да бе! Няма лъжа! Соня му подхвърля парчета от банички. Помиярът се мотае все около нея. Та не го пускай свободно тоя Гошко, че жална му майка кокоша ако се срещнат. Гледам, че го разхождаш вързан на връвчица. Не го пускай на свобода, мен слушай.
— Благодаря, че ми каза! Хайде, дай сега едно дълго кафе с малко захар, че да ми мине дрямката. След малко ще ходя на работа, а още ми се спи. Моят Гошко ми отваря очите доста рано и все ме бори дрямка.
— От хапчетата за кръвно е, не е от Гошко.
— Може и да си прав…
Събитието стана някак неочаквано. Дългото пребиваване в клетка съклетиса младият петел. Решетките и бяха тънички, но все пак си бяха решетки, а зад тях се ширеше мечтаната свобода. Той гледаше с копнеж зеленината на цъфналите липи, слушаше гукането на гълъбите и му идваше да скокне и да подхвръкне като тях. Обаче кой ли ти го позволява?
Най-сетне, един ден случаят се появи от само себе си. Времето бе топло и Стоян реши да изнесе клетката на терасата. Заби нов пирон в стената, закопча старателно заключалката, но тя по закона на Мърфи, в един специален момент се откопча сама. Вратата се отвори широко и Гошко, без много да се колебае, излезе от нея и се заразхожда по балатума на терасата.
Беше в едно ранно, слънчево юлско утро. Вратите на терасата бяха широко отворени за да влиза нощния хлад. Стоян спеше и сънуваше потапяща се рибарска плувка. Чу кукуригането в просъница. Сънят бавно отлиташе, съзнанието му трудно се проясняваше. Трябваше да стане, да нахрани любимеца си, да го разходи, след това да се обръсне, да хапне нещо набързо и да иде на работа.
Един поглед към терасата бе достатъчен за да осмисли опасната ситуация. Гошко бе кацнал на парапета. Току що довършваше последното си шесто кукуригане и се готвеше да предприеме нещо което на прост език би означавало авантюра с неясен край.
— Стой! Чакай бе, моето момче! Гошко! Гошко-о-о! Да не си скокнал навън! Хей! Чакай!
Стана точно така както Стоян се опасяваше. Гошко подклекна и скокна от ниската тераса. Свободата го блазнеше и той беше готов с пълно съзнание да я опита. Кацна току сред белите ружи насадени от съседката. За щастие тя спеше и нямаше понятие, че се нарушават нейните квартални права. Следващият ход на Гошко бе повтаряне на ежедневния му маршрут, без отегчителната връвчица вързана за крака му разбира се. Със сигурен и наперен ход той се запъти към павилиона на Росен. Търговецът току-що сваляше ламаринените капаци.
— Я-я-я! Каква изненада! Ти ли си бе Гошко?
Гошко разбира се не му обърна внимание, а продължи по нататък към павилиона на Соня.