Още една мисъл я споходи.
– А ако аз го искам, а той желае друга? – попита Емили.
Алис въздъхна.
– Лейди Емили, винаги има а ако, ами и по. Нека приемем заради спора, че интересът му е насочен другаде. Всичко, което трябва да правите, е да се навъртате около него. Да му отправяте по някоя усмивка, да покажете малко глезен...
– Глезен! – ахна Емили. – Ще умра от срам.
– По-добре да умрете от срам, отколкото като стара мома.
Вероятно имаше някаква истина в това, което казваше тя, а и в този момент от живота си, Емили бе доста отчаяна. Баща ѝ не искаше да се вслуша в здравия разум и ако ѝ бе останала някаква надежда да си намери съпруг, тогава най-добре беше да се хване за нея.
– Малко глезен – повтори Емили и лицето ѝ се зачерви само при мисълта за това. – Нещо друго?
– Винаги го карайте да чака – каза Алис. –Очакването кара мъжа да ви цени още повече.
Емили кимна.
Джоан кръстоса ръце на гърдите си.
– Сега, следващият въпрос е къде ще открием този мъж?
Емили се намръщи от чувството за безизходица.
– Да, това май ще е проблемът в цялата история с прелъстяването, нали? Как ще накарам някого да се ожени за мен, когато няма привлекателни мъже наоколо?
– Е – отвърна Алис. – Майка ми винаги казваше, че ще откриеш розата, си, където и когато най-малко я очакваш.
***
По-късно същия ден, Емили излезе от кухнята и се запъти към главната кула. Не бе направила повече от две крачки, когато Тийодор, братовчедът на годеника на сестра ѝ, когото с неприязън наричаха „демон от най-зловонната дяволска яма", застана на пътя ѝ.
Трябва да са го призовали по невнимание с разговора си тази сутрин, защото Алис тъкмо бе приключила с лекцията си, когато Найлс и Тийодор се появиха на прага им.
Като голяма мечка, Найлс грубо отведе Джоан на пикник и изостави братовчед си. От мига, в който сестра ѝ и Найлс изчезнаха, Тийодор не правеше нищо друго, освен да ѝ досажда, като се закачи за полите ѝ, опитвайки се да се пъхне под тях.
Търпението на Емили бе към изчерпване. Искаше само малко спокойствие.
Ако Тийодор бе розата, за която Алис бе говорила по-рано, Емили реши, че да остане стара мома има много предимства.
Той я настигна и веднага се пресегна за ръката ѝ, изпращайки вълна от погнуса по гръбнака ѝ.
Защо не я оставеше на мира?
Можеше да се каже, че е хубав, само ако една жена бе достатъчно отчаяна. А Емили се молеше, никога да не стане чак толкова отчаяна.
Но той бе занемарил хигиената си. Ако бе истина, че чистотата е важна за божествената хармония, то този мъж трябва да бе тотален езичник, защото оплешивяващата му руса коса изглеждаше така, сякаш рядко виждаше гребен и никога не е докосвана от сапун. Дрехите му бяха напълно смачкани, все едно, че беше спал с тях, а от петната върху тях , личеше, че са прани толкова често, колкото мие и косата си.
– Готова ли си да ми дадеш целувката сега? попита той.
– Ъм, не – каза тя, докато се опитваше да го заобиколи. – Опасявам се, че имам да изпълня много задачи.
– Задачи? Със сигурност моята компания е много по-желана, от която и да било задача.
Лично тя би предпочела да чисти помийната яма.
Той застана пред нея, отрязвайки пътя ѝ за бягство.
– Хайде, сладка Емили. Знам колко си самотна тук. Сигурно мечтаеш за мъж, който да дойде и да те обяви за своя?
Да, искаше, но ключовата дума тук беше мъж. Тъй като Емили едва можеше да постави Тийодор на равно с дървениците, той никога нямаше да е този, за когото тя мечтаеше нощем.
Той се протегна и отметна воала настрани от лицето ѝ с непринуден жест, който я накара да вдигне неодобрително вежди. Тийодор не обърна внимание на изражението ѝ.
– Бързо губите младостта си, милейди. Може би трябва да помислите и да постъпите като сестра си, за да се сдобиете със съпруг.
Емили не бе сигурна, кое от всичко това я засегна повече. Обидата за възрастта ѝ или напомнянето за срама на сестра ѝ, хваната в леглото с братовчеда на Тийодор.
– Мога да си намеря съпруг, благодаря Ви –каза тя ледено. – При това, без никаква помощ от ваша страна.
Погледът му се замъгли от гняв.
– Ще ви имам – той омота юмрук във воала ѝ.
Емили стисна зъби в очакване на болка, която щеше да последва, щом се измъкнеше от хватката му. Фибите, придържащи воала към главата ѝ, се забиха в косата ѝ преди да се разпръснат и да ѝ позволят да избяга.
Тя се затича към външната стена на замъка, надявайки се да достигне многолюдната главна кула преди той да я хване отново.
Нямаше такъв късмет.
Тийодор хвърли воала ѝ на земята и този път сграбчи ръката ѝ, за да я спре.