Емили трепна от начина, по който пръстите му се забиха в ръката ѝ, когато се опита да се измъкне. Уплашена и гневна, тя си пожела баща ѝ да си бе вкъщи. Никой мъж не би посмял да я обижда по този начин, гледайки в свирепото му лице, защото където и да идеше Емили, внимателният поглед на баща ѝ винаги я следваше.
– Ще си получа целувката, момиче.
По-скоро би целунала прокажено муле! Изплашена, Емили се огледа за някакъв начин за бягство. Ято кокошки се спуснаха към тях и се скупчиха в краката им. Докато Тийодор ги риташе, я осени просветлението.
Тя се обърна към него с чаровна усмивка, както си спомни, че я съветваше Алис по-рано.
– Тийодор? – каза тя с най-сладкия си глас.
Проработи. Гневът напусна лицето му и той освободи ръката ѝ, за да хване дланта ѝ. Постави лека целувка върху нея.
– О, Емили, нямаш представа колко нощи съм лежал в леглото си и съм мечтал за теб и нежните ти въздишки. Кажи ми, колко още трябва да чакам преди да усетя плода на сочните ти бедра?
Докато тронът на дявола се превърне в ледени висулки.
Емили едва спря думите преди да се изплъзнат от устните ѝ. Не можеше да повярва на късмета си. Най-после намери мъж, които да ѝ шепне поезия и това бе най-противната, крайно неприлична поезия, която можеше да си представи. И идваше от мъж, който беше почти на крачка от това, да изглежда като противен трол.
Като се позамисли, дори не беше и цяла крачка.
Тя се насили да не допусне отвращението да се изпише на лицето ѝ, докато издърпваше ръката си от хватката му.
Чу приближаването на коне. Предполагайки, че бяха стражите, които се връщат от обиколката си, не си направи труда да погледне към тях, докато не влязоха в двора на замъка.
Вместо това, внимателно избърса ръка в полата си.
– Най-накрая ме спечелихте, милорд.
Арогантността, изписана на лицето му, докато се пъчеше пред нея като паун, бе невероятна.
– Знаех, че няма да можеш да ми устоиш, милейди. Никоя жена не го е правила.
Сигурно бе свикнал да бъде в компанията на жени, които бяха изгубили зрението, разсъдъка и най-вече обонянието си.
– Затвори очи, Тийодор, и ще ти дам това, което наистина заслужаваш.
Лукава усмивка се появи на лицето му, докато затваряше очи и се навеждаше напред с нещо, което според него сигурно бе съблазнително цупене.
Сбръчвайки нос заради ужасната физиономия, която той направи, тя сграбчи една червена кокошка от събралите се в краката ѝ и я вдигна до устните му.
Тийодор издаваше силни звуци, докато целуваше шията ѝ.
И тогава сигурно се усети, че устните му се притискаха към пера, а не кожа, защото отвори очи и срещна любопитния поглед на кокошката.
Той ококори очи и изпищя от изненада.
Подплашена, кокошката изкряка в отговор. Разпери криле и ги размаха, борейки се да се освободи от ръцете на Емили. Тя я пусна и животното се насочи към Тийодор, който вдигна ръце да се предпази от нея и от другите кокошки, присъединили се към свадата. Кокошката го кълвеше по главата и оставяше тънки, мазни кичури да стърчат нагоре, докато останалите се събираха в краката му, като го спъваха непрестанно.
Кокошките и мъжът се запрепъваха назад в какафония от ругатни и кудкудякане.
С проклятие на уста, Тийодор се спъна в коритото и се приземи по гръб в него. Водата се разпръсна навсякъде и Емили трябваше да отстъпи назад, за да не се измокри. Кокошката изкряка, след това изхвърча към края на коритото, покри глава с крилото си и се опита да оправи щетите, които Тийодор бе нанесъл.
Щом той се изправи, плюейки вода, кокошката се премести върху главата му. Емили избухна в смях.
– Най-деликатното момиче на земята? Хю, лъжите ти не знаят граници.
Този дълбок, отекващ глас не принадлежеше на никого от стражите ѝ. Смехът замря в гърлото ѝ. Емили се обърна и видя баща си в компанията на петнадесет мъже.
По лицето му, тя можеше да познае, колко недоволен бе той.
И все пак от присъствието му я заля вълна на облекчение. Поне вече нямаше да се налага да търпи Тийодор.
Докато пристъпваше към него, погледът ѝ се отклони от ляво на баща ѝ. На гърба на най-белия жребец, който някога бе виждала, бе седнал рицар, облечен в кървавочервена туника, с черен гарван на нея. Въпреки че не можеше да види лицето на мъжа, усещаше погледа му върху себе си.
Тя се закова на място.
Никога не бе виждала някого като него. Той седеше върху жребеца, сякаш двамата се сливаха в едно силно и могъщо същество.
Ризницата бе прилепнала към твърдото му тяло, заякнало от годините, прекарани в тренировки и той я носеше с такава лекота, сякаш му бе втора кожа. Широките му рамене бяха гордо изправени и ризницата само подчертаваше ширината им.