От издатина в отвесната стена на урвата се спусна синьо рибарче, докосна водата почти неи отскочи нагоре с нещо сребристо и гърчещо се в човката си.
— Непрестанно дрънка как всичко се случвало едвременно продължи Ридкъли начумерен. — Сякаш изобщо нямаш избор. Само решаваш в кой крачол да се шмугнеш. Той разправя, че все пак сме сеоженили, разбираш ли? Казва, че всичко възможно трябвало да се случи. Затуй хиляди мои двойници някъде там не са ставали магьосници, както има хиляди твои двойнички, които са… ами… отговаряли на писмата. Ха! За тях ние сме несбъднатият им живот. Според теб тъй ли трябва да разсъждава един младеж, а? Когато аз се захванах с магьосничеството, старият Сполд Кислоча беше Архиканцлер и ако някой младок беше споменал такава щуротия, щеше да опита жезъла му по гърба си. Ха!
Далеч долу жаба цопна от камък.
— Е, признавам, доста време се изниза оттогава.
Ридкъли осъзнаваше полека, че диалогът се е превърнал в монолог. Обърна се към Баба, която се кокореше, сякаш за пръв път виждаше вода.
— Тъпа, тъпа, тъпа… — съскаше си тя.
— Моля? Нещо не те…
— Не говорех на тебе, бе! Тъпа! Ама че тъпо се държах! Но не и малоумно! Ха! Аз пък се уплаших, че паметта ме подвежда! Е, и туй го имаше. Мотаеше се из чужд живот.
— Какво?
— Уплаших се! Аз! Не мислех ясно! Само че много ясно си мислех, и още как!
— Какво?!
— Все тая! Е, няма да отрека, че беше… приятно — подхвърли Баба. — Трябва вече да се връщам. Я направи пак тоя номер с пръстите. И по-бързичко Ридкъли се попрегърби.
— Не мога.
— Нали преди малко го направи?
— Тъкмо в туй ми е проблемът. Не се майтапех като ти казах, че не мога да го повторя. Тия прехвърляния направо изцеждат силите.
— Май си спомням, че навремето го правеше постоянно — натякна Баба и се престраши за кратка усмивка. — Рядко се случваше да стъпваме по земята.
— Бях по-млад. Сега и веднъж ми е множко. Ботушите на Баба изскърцаха, когато тя се обърна и закрачи устремно към града. Ридкъли се затътри след нея.
— Защо припираш толкоз?
— Имам си важни занимания — отвърна тя, без да се озърне. — Напоследък хич не си вършех работата.
— Някои биха казали, че и туй между нас е важно.
— Не е. Личното не е непременно важно. Хората само се заблуждават, че е същото.
— Ето, пак се държиш тъй! — Как?
— Не знам какво щеше да е другото бъдеще, но аз поне бих опитал.
Баба се подвоуми. В съзнанието й чак прескачаха искри от облекчение. Да му каже ли за онези, другите спомени? Отвори уста, но се разколеба. Не биваше. Той щеше да се размекне.
— Щях да бъда свадлива и сприхава — увери го.
— Туй се подразбира във всеки случай.
— Ха! Ами ти? Трябваше да търпя твойто пиянство и любовчийство ли?
Ридкъли се озадачи.
— Какво любовчийство?
— Нали си говорим за онуй, дето е можело да се случи?
— Но аз съм съм магьосник! Сред нас не се срещат любовчии. Има си закони. Е… По-скоро правила. Или поне принципи.
— Само че ти нямаше да си магьосник, нали?
— И почти не се случва да се напия.
— Щеше да зачестиш, ако се беше оженил за мене.
Ридкъли я настигна.
— Дори младият Пондър не стига чак дотам — заяде се той. — Решила си веднъж завинаги, че е щяло да бъде ужасно, нали?
— Да.
— И защо?
— А ти как мислиш?
— Теб питам!
— Прекалено заета съм за туй умуване — натърти Баба. — Вече ти казах — лично не е същото като важно. Хайде, господин магьоснико, опитай се да сториш нещо полезно. Знаеш, че сега е времето на кръговете, нали?
Ръката му неволно докосна шапката.
— О, да.
— Ясно ли ти е какво означава?
— Казаха ми, че стените между различните реалности отслабвали. И кръговете са… Що за думичка измисли Пондър? Аха — изорезони. Те свързвали равнищата на… уф, беше нещо смахнато… Да, подобните равнища на действителността. Адска глупотевина. Можело да прекрачиш от една Вселена в друга.
— Ти не си ли опитвал?
— Не!
— Кръгът е полупритворена врата. И малко му трябва, за да се отвори широко. Дори само вярата стига. Затуй са побили Танцьорите на хълма пред толкоз години. Ние, вещиците, сме накарали джуджетата да ги поставят. Ония камъни са от гръмотевично желязо. Има нещо особено в тях. Притежават любовта към желязото. Само не ме питай как става. Елфите го мразят още повече от обикновеното желязо. То… им разстройва усета ако не бъркам. Но съзнанието може да проникне.