— Защо е толкова вдървен? — учуди се Маграт.
— Смятаме, че това е някакво странично въздействие.
— Не можете ли да му помогнете?
— И да нямаме по какво да минаваме над поточетата?
— Ела и утре, пекарю, но го донеси по-хрускав! — обади се Ковчежникът.
— Освен това изглежда напълно щастлив — отбеляза Пондър.
— Вие воин ли сте, госпожице?
— Моля?
— Е, питам заради бронята и останалото… Маграт сведе поглед. Още стискаше дръжката на меча. Шлемът все се смъкваше напред върху очите й, но тя го бе подплатила с парцал от сватбената рокля.
— Аз… ъ-ъ… да. Именно. Такава съм. Несъмнено. Да.
— Тук сте за сватбата, предполагам. Като нас.
— Правилно. Определено съм тук за сватбата. Вярно. — Тя хвана по-удобно меча. — Сега ми разкажете какво се случи. И отделете повече внимание на участта на другите.
— Ами… — Пондър разсеяно хвана края на разкъсаната си роба и започна да го усуква. — Всички отидохме да гледаме Представлението. Пиеса. Сещате се, нали? Актьорска игра. И беше много смешно. Имаше едни селяндури с огромни ботуши и сламени перуки. Суетяха се и играеха господари и господарки, но всичко объркваха. Наистина много смешно. Ковчежникът им се смя до насита. Е трябва да призная, че той се смее и ако види скали и дървета. Но всички се забавляваха. И тогава… тогава…
— Искам да знам всичко — подкани го Маграт.
— Е… Ами… Имаше нещо, което май не си спомням добре. Стори ми се, че е заради играта на онези хора. Тоест, изведнъж… изведнъж всичко започна да ми изглежда истинско. Разбирате ли за какво говоря?
— Не.
— Имаше един тип с червен нос и криви крака, той играеше Кралицата на Приказния народ или подобна особа и макар пак да си беше същият, внезапно… всичко ми се стори… всичко около мен изчезна, останаха само актьорите… и го имаше онзи хълм… Тоест, сигурно са били много способни, защото наистина повярвах… Май помня как по едно време някой ни помоли да ръкопляскаме… И всичко беше много странно, чуваше се пеене, беше прекрасно и… и…
— Ууук.
— После Библиотекарят ме фрасна — простодушно завърши Пондър.
— Защо?
— Най-добре е самият той да ви обясни.
— Ууук уук ийк. Ууук! Ууук!
— Кашляй, Джулия! Край на гуляя! — възкликна Ковчежникът.
— Не разбрах какво каза Библиотекарят — заяви Маграт.
— Ъ-ъ… Всички сме присъствали на проби между различните измерения — зае се да превежда Пондър. — Причинен от вярата. Представлението било последната дреболия, която отворила прохода. Наблизо сигурно е имало много крехка област на неустойчивост. Трудно е да се опише, но ако имате гумен лист и оловни тежести, бих могъл да ви покажа…
— Опитвате се да ми внушите, че онези… твари съществуват, защото хората вярват в тях?
— О, не. Допускам, че те и без това си съществуват. Но са тук, защото хората вярват в тях тук.
— Ууук.
— Библиотекарят побягнал и ни отнесъл. А те пуснали стрела по него.
— Иийк.
— Само го засърбяло.
— Ууук.
— Обикновено е кротък като агънце. Наистина!
— Ууук.
— Но не понася елфи. Миризмата им е сбъркана.
Ноздрите на Библиотекаря се разшириха.
Маграт не знаеше почти нищо за джунглите, но си представи човекоподобните по дърветата, които са надушили вонята на тигър. Не би им хрумнало да се възхищават на гладката козина или блестящите очи, защото твърде ясно виждат зъбите в устата.
— Да, би трябвало да е така. Джуджетата и троловете също ги мразят. Но не вярвам, че ги ненавиждат по-силно от мен.
— Не можете да се биете с всички — увери я Пондър. — Дойдоха на тълпи. Има и летящи. Биботекарят каза, че накарали хората да отнесат паднали дървета и разни други неща на хълма, за да повалят онези камъни. Нали ги знаете? Искали махнат камъните. Не знам с какво им пречат. — Видяхте ли вещици на Представлението? — попита Маграт.
— Вещици, вещици… — замънка Пондър.
— Непременно щяхте да ги забележите — добави Маграт. — Би трябвало да е имало една кльощава, която пронизва с поглед всички наоколо, и една ниска и пълна, която шумно чупи орехи и често се кикоти. И би трябвало да си говорят гръмогласно. Двете носят високи островърхи шапки.
— Не ми се вярва да съм ги виждал.
— Значи не са били там — отсъди Маграт. — Най-важното за вещицата е да се забелязва. — Замалко да добави, че никога не я е бивало в това, но се въздържа. — Аз отивам там.
— Имате нужда от цяла армия, госпожице. Всъщност още сега щяхте да загазите, ако Библиотекарят не се беше покатерил на дърветата.
— Но аз не разполагам с армия. Значи се налага да опитам сама, нали?