Този път Маграт успя да пришпори коня в галоп. Пондър я изпрати с поглед.
— Право да ти кажа, за всичко са виновни народните песни — сподели той с нощта.
— Ууук.
— Ще я убият, и още как.
— Ууук.
— Здрасти, господин Саксия, искам две халби змиорки, ако обичаш.
— Разбира се, може би такава е съдбата й или както там се наричаше.
— Ууук.
— Хилядолетна лапа и скариди. Пондър Стибънс придоби засрамен вид.
— Някой иска ли да тръгнем с нея?
— Ууук.
— Ау, гледай го какво направи с големия си часовник.
— Това „да“ ли беше?
— Ууук.
— Не питам теб, а него.
— Скок-подскок, ето го и нашето желе.
— Май може да се смята за „да“ — неохотно прецени Пондър.
— Ууук?
— Имам си чудесно ново елече.
— Само да не забравяме — подхвана Пондър, — че гробищата са претъпкани с хора, които са се втурвали напред храбро, но неразумно.
— Ууук.
— Какво каза той? — попита Ковчежникът, минаващ в момента през действителността на път за някое друго място.
— Според мен каза: „Бездруго гробищата се претъпкват рано или късно.“ Ох, да му се не види. Да вървим.
— О, да, о, да — подкрепи го Ковчежникът. — Пъхни пръстчета в ръкавичките, господин боцман!
— Уф, би ли млъкнал!
Маграт скочи от седлото и пусна коня.
Знаеше, че е близо до Танцьорите. В небето играеше пъстро сияние.
Как и се искаше да се прибере у дома…
Тук въздухът беше студен, прекалено студен лятна нощ. Маграт крачеше напред, а около нея снежинките се въртяха с ветреца и се стапяха в дъждовни капки.
Ридкъли се материализира в замъка и се вкопчи в една колона, докато си поеме дъх. След трансмиграцията пред очите му винаги подскачаха сини петънца.
Никой не му обърна внимание. В замъка цареше бъркотия.
Не всички се бяха разбягали по къщите си. През последните хилядолетия неведнъж армии бяха нахлували в Ланкър и представата за дебелите сигурни стени на замъка направо се бе вдълбала в народната памет. „Тичай в замъка.“ Затова в момента побираше почти цялото население на малката страна.
Ридкъли примига. Наоколо се щураха хора, на които пламенно говореше нисък младеж в хлабаво увиснала ризница и с ръка в превръзка през врата. Май само той се опитваше да овладее положението.
Щом се увери, че ще се задържи на краката си, Ридкъли го доближи.
— Какво става, млади… — Запъна се тъкмо когато Шон Ог го погледна. — Ах, тая лукава дяволица! — възкликна Ридкъли. — „Върви го вземи“, а? И аз налапах кукичката! Дори ако мога пак да направя номера, не знам къде бяхме!
— Господине? — учудено се обади Шон. Ридкъли тръсна глава.
— Та какво става все пак?
— Не знам! — завайка се Шон и аха да се раз плаче. — Като гледам, нападнаха ни елфи! Ама каквото и да чувам, не схващам! Някак са се промъкнали, докато е траело Представлението! Или е било иначе…
Ридкъли огледа уплашените суетящи се хора.
— А госпожица Маграт тръгна да се бие с тях сама!
— Коя е госпожица Маграт? — озадачи се Ридкъли.
— Тя ще става кралица! Младоженката! Не знаете ли? Маграт Чеснова!
Умът на Архиканцлера смилаше фактите само един по един.
— И защо е отпрашила?
— Те са пленили краля!
— А знаеш ли, че хванаха и Есме Вихронрав?
— Какво, и Баба Вихронрав ли?!
— Върнах се тук, за да я спася — обясни Ридкъли и проумя, че думите му прозвучаха или идиотски, или страхливо.
Шон обаче беше прекалено разстроен, за да забележи.
— Дано не са се захванали да съберат всички вещици. Щото трябва да спипат и мойто мамче, за да си попълнят колекцията.
— А, още не са ме сгащили — вметна Леля Ог зад гърба му.
— Мамо? Ти как влезе?
— На метла. Я изкарай хора с лъкове на покрива. Щом аз влязох оттам, може и други да ни навестят.
— Мамо, какво ще правим?
— Навсякъде се шматкат цели банди елфи — промърмори Леля, — а над Танцьорите се е разгоряло едно сияние…
— Трябва да ги нападнем! — развика се Казанунда — Да опитат хладната стомана!
— Ей, симпатяга е туй джудже! — похвали го Ридкъли. — Така те искам! Отивам да си взема арбалета!
— Твърде много са — сопна им се Леля.
— Мамо, Баба и госпожица Маграт са там — осведоми я Шон. — Госпожица Маграт май превъртя, навлече броня и отиде да се бие с всички тях!
— Но из хълмовете гъмжи от елфи — промълви Леля. — Двойна порция ад с десерт от още дяволи. Сигурна смърт.
— Смъртта поначало си е сигурна — напомни Ридкъли. — Поне туй не може да му се отрече на Смърт — можеш да разчиташ на него.
— Нямаме никакъв шанс — възрази Леля.
— Всъщност имаме поне един шанс — заинати се Ридкъли. — Не ги проумявам тия щуротии за континунунуумите, но от приказките на младия Стибънс излиза, че всичко трябва да се случи все някъде. Е, ясно ви е, че би могло да се случи и тук. Ако ще и шансът да е едно на милион, госпожо.