— И туй го има във вещерството — отбеляза тя.
— Не че ти запазва младостта, ама ти удължава старостта. Естествено вие не остарявате — добави.
— Така е наистина.
— Но подозирам, че е възможно да бъдете смалени.
Усмивката на Кралицата не се стопи, затова пък се смръзна. Случва се, когато смеещият се не е особено сигурен какво е чул току-що и не знае какво да каже.
— Ти се набърка в пиеса — продължи Баба. — Досещам се, че не знаеш какво направи. Пиесите и книгите… трябва да ги държиш под око тия гадорийки. Подвеждат. И ще се постарая тъкмо туй да те сполети. — Тя кимна на един елф, покрит със сини шарки и лошо ощавени кожи. — Не е ли тъй Грахов Цвят?
Веждите на Кралицата се събраха.
— Това не е името му.
Баба обърна сияйната си усмивка към нея.
— Ще видим. Напоследък хората се размножиха, повечко от тях живеят в градовете и, кажи-речи, нищичко не знаят за елфите. И имат желязо в главите си.
Закъсняхте.
— Не — възрази Кралицата. — Хората винаги ще имат нужда от нас.
— Не сте им потребни. Е, понякога ви искат. Туй е друго. Ама вие можете да им дадете само злато, дето се изпарява сутринта.
— Някои биха казали, че им стига и злато за една нощ.
— Не стига.
— По-добро е от желязото, плиткоумна бабичко, глупаво дете, което само остаря, но не постигна нищо.
— Не е по-добро. Само е меко и блестящо. Приятно е за гледане, ама е адски безполезно. — Гласът на Баба оставаше спокоен и равен. — Тук обаче е истински свят, госпожо. Ей туй ми се наложи да проумея. И го обитават истински хора. Нямате право да им се месите. И без теб им е тежичко да са хора. Хич не им трябвате и вие, да им се размотавате наоколо с лъскавите си коси, искрящи очи и блестящо злато. Да се промъквате обиколно през живота, да си оставате вечно млади, само да пеете и на нищичко да не се научавате.
— Невинаги си мислила така.
— Беше отдавна. И може да съм дърта, госпожо, ама не съм изкуфяла. Ти не си никаква богиня. Не че имам нещо против боговете и богините, стига да си знаят мястото. Само че трябва да са такива, каквито ние си ги измислим. И когато вече не са ни потребни, ще си ги разпарчетосваме, та да ползваме частите, ясно? И ако елфите са далеч, далеч оттук в приказната страна… Е, може би хората имат нужда и от тях, за да преживеят времето на желязото. Но няма да търпя елфи тук. Карате ни да жадуваме каквото не можем да имаме, а онуй, което ни давате, нищо не струва, обаче вземате всичко. Остават ни само студеният хълм, празнотата и смехът на елфите. — Вещицата си пое дъх. — Тъй че грабвайте си дупетата под мишница и да ви няма!
— Накарай ни да си отидем, бабичко.
— Тъкмо туй очаквах да ми речеш.
— Ние не искаме целия свят. Ще се задоволим и с това малко кралство. Ще го вземем, ако ще и да не ни иска.
— Само през трупа ми, госпожо.
— Щом това е задължителното условие… Кралицата удари мислено като котка. Баба Вихронрав се отметна назад за миг.
— Госпожо…
— Слушам те.
— Няма правила, нали?
— Правила? Какво означава тази дума? — учуди се Кралицата.
— Тъй си и мислех… — поклати глава Баба.
— Гита Ог!
Леля си наложи да завърти главата си към нея — Кажи, Есме.
— Мойта кутия. Знаеш я. Ти ще се сетиш какво да правиш.
Баба Вихронрав се усмихна. И главата на Кралицата се изви рязко, сякаш някой я зашлеви.
— Научила си се, значи…
— О, да. Знаеш, че никога не пристъпих в твоя кръг. Виждах накъде ще ме поведе. Затуй бях принудена да се уча сама. През целия си живот. По трудния начин. Труден е, ама не колкото лесния. Учех се — от троловете, от джуджетата, от хората. Дори от камъчетата.
Кралицата заговори по-тихо.
— Няма да бъдеш убита. Обещавам ти. Ще те оставя жива, за да бълнуваш и да се лигавиш, да мърсуваш в дрехите си и да се влачиш от праг на праг, та да ти подхвърлят огризки. И всички ще те сочат: „Ето я лудата бабичка.“
— И сега го казват — вметна Баба. — Когато си мислят, че не ги чувам.
— Но вътре ще запазя — продължи Кралицата, без да я слуша — мъничка частица от теб, за да гледа през очите ти и да знае в какво се е превърнала. И не ще има кой да ти помогне. — Кралицата пристъпи по-наблизо и очите й се свиха до точици от омраза. — Никакво милосърдие към лудата бабичка. Не можеш да си представиш какво ще почнеш да ядеш, за да оцелееш. А ние ще бъдем винаги с теб в главата ти, за да ти напомняме. Ти можеше да бъдеш велика, можеше да постигнеш какво ли не. И ти ще знаеш това, ще се молиш през дългата тъмна нощ за мълчанието на елфите.
Кралицата изобщо не очакваше, че ръката на Баба ще се стрелне, изтръсквайки парчета от въжето, и ще я цапардоса през лицето.
— С туй ли ще ме плашиш, а? Мен, която остарявам?