— Писане — с презрение рече той. — То улавя думите в капан.
— Прави ги истински, господарю. Прави ги да останат.
На сутринта сред срещата с Чен Юй Чингис се събуди с такова ужасно главоболие, че през целия ден излизаше от гера си само колкото да повърне. Не помнеше много след шестата бутилка, но думите на Чен Юй започнаха да се връщат малко по малко и той ги обсъди с Хаджиун и Темуге. Народът му знаеше единствено управлението на хана и цялото правосъдие произлизаше от един-единствен човек. Дори при сегашното положение Чингис губеше цели дни, за да разрешава спорове и да наказва престъпници сред племената. Вече му идваше в повече, но не можеше да позволи на по-дребните ханове да се заемат с това — така рискуваше да изгуби всичко.
Когато най-сетне даде заповед да продължат, беше странно да напускат града, без да виждат пламъци зад себе си. Чен им беше дал карти на земите чак до източното море, които бяха по-ценни от всички, с които се бяха сдобивали досега. Самият Чен Юй остана в Баотоу, но зидарят Лиан се бе съгласил да продължи с Чингис до Йенкин. Той сякаш приемаше стените на императорския град като лично предизвикателство за своите умения и бе отишъл с предложението си при Чингис, преди да бъде повикан. Синът му не беше съсипал занаята в негово отсъствие и Чингис реши, че на зидаря не му остава нищо друго, освен да продължи с войската или да се отдаде на спокойна почивка.
Големият поход през земите на Дзин продължи. Основната част от каруците и герите се придвижваше бавно, но винаги заобиколена от палатките на десетки хиляди конници, търсещи и най-малката възможност да спечелят похвала от командирите си. Чингис бе позволил от Баотоу да тръгнат пратеници до другите градове по пътя им към планините западно от Йенкин и това бързо даде плод. Императорът беше опразнил гарнизона от Хохот и останал без войници, които да поддържат куража му, градът се предаде, без да бъде изстреляна нито една стрела, а после осигури и две хиляди младежи, които да бъдат обучени в изкуството на обсадата и пиката. Чен Юй също беше избрал най-добрите от своя град, за да съпроводят монголите и да се научат на бойни умения. Вярно, те нямаха коне, но Чингис ги направи пехотинци под командването на Арслан и те приеха това, без да се противят.
Джининг се подчини на заповедта на императора и портите му останаха затворени. И след като на третия ден се издигна черната шатра, беше превърнат в купчина пепел. Три други града се предадоха след това. Младите и силните бяха взети в плен и ги подкарваха като овце. Бяха прекалено много и не ги използваха като войници, за да не придобият числено превъзходство над племената. Чингис не ги искаше, но не можеше да остави толкова много силни мъже зад гърба си. Хората му подкараха из страната многоброен народ и оставяха след себе си още толкова трупове. Нощем започна да застудява, пленниците се сгушваха един до друг и си шепнеха; непрестанното им шушукане звучеше зловещо в мрака.
Отминаваше едно от най-горещите лета, които помнеха. Старците твърдяха, че ще последва сурова зима, и Чингис не знаеше дали да продължи към столицата, или да остави кампанията за догодина.
Планините преди Йенкин вече се виждаха и съгледвачите преследваха конните разузнавачи на императора всеки път, щом ги забележеха в далечината. Макар да имаха бързи коне, някои от дзинските наблюдатели бяха заловени и всеки от тях добавяше нови детайли към картината, която си изграждаше Чингис.
Една сутрин земята беше още замръзнала, той седна на една купчина дървени седла и се загледа в слабото слънце над обвитите в мъгла стръмни зелени канари, които скриваха Йенкин от погледа му. Бяха по-високи от върховете между Гоби и Си Ся. Дори планините, които помнеше от родината си, не бяха така впечатляващи като тези. Пленените разузнавачи все споменаваха за някакъв проход на име Гърлото на язовеца и Чингис разбра, че искат да го привлекат нататък. Императорът беше събрал силите си там и бе заложил на една-единствена армия, в сравнение с която войската на Чингис изглеждаше като джудже. Всичко можеше да приключи там и мечтите на хана да се превърнат в пепел.
Засмя се тихо. Каквото и да криеше бъдещето, той щеше да го посрещне с вдигната глава и изваден меч. Щеше да се бори докрай, а ако паднеше под ударите на враговете, щеше да е живял пълноценен живот. Част от него изпитваше болка при мисълта, че синовете му може и да не оцелеят дълго след смъртта му, но той потисна тази слабост. Щяха да си изградят техен собствен живот, както той бе изградил своя. Ако бурята на събитията ги пометеше, значи такава е била участта им. Не можеше да ги защитава от всичко.