Някое от децата на Чакахай се разрева в гера зад него. Не можа да определи дали беше синът или дъщерята. Разведри се при мисълта за малкото момиче, което макар че едва вървеше, често идваше да притисне обичливо глава в коляното му. Беше забелязал ужасната ревност на Бьорте, когато видя този чист израз на любов, и въздъхна при спомена. Да завладява вражески градове беше далеч по-проста работа от това да се оправя с жените.
С крайчеца на окото си видя Хаджиун, който приближаваше по една от пътеките под утринните лъчи.
— Спасил си се, а? — обади се Хаджиун. Чингис кимна и потупа мястото до себе си. Хаджиун се настани и му подаде един от двата горещи къса мазно овнешко с безквасен хляб. Чингис го взе с благодарност. Усети миризмата на сняг във въздуха и закопня за студените дни.
— Къде е Хазар? — попита той, откъсна парче хляб и го задъвка.
— Излезе с Хо Са и Младите вълци, учи ги как да нападат, като използва пленниците. Виждал ли си го? Дава на пленниците пики! Вчера изгубихме трима младежи.
— Чух — рече Чингис. За тренировките Хазар използваше малобройни групи пленници. Чингис остана изненадан колко малко от тях имаха желание да участват въпреки обещанието, че ще получат пика или меч. Определено това беше по-добър начин да умреш, отколкото в равнодушна апатия. Сви рамене. Младежите от племената трябваше да се научат да се сражават така, както навремето го бяха правели срещу собствените си сънародници. Хазар знаеше какво прави, почти сигурен беше Чингис.
Хаджиун го наблюдаваше мълчаливо, а на лицето му играеше крива усмивка.
— Нито веднъж не попита за Темуге — подхвърли той. Чингис се намръщи. Най-малкият му брат го караше да се чувства неспокоен, а и Хазар сякаш се бе отдалечил от него. Честно казано, не искаше да мисли за последните залитания на Темуге, който се беше заровил в заловените дзински свитъци и ги четеше дори вечер на светлината на лампата.
— Е, защо седиш тук? — попита Хаджиун, за да смени темата.
Брат му изсумтя.
— Виждаш ли онези, дето чакат ей там?
— Забелязах един от синовете на войела, най-големия — призна Хаджиун. Зорките му очи не пропускаха нищо.
— Казах им да не ме доближават, докато не стана. Сторя ли го, ще дойдат с въпроси и искания, както правят всяка сутрин. Ще ме накарат да реша кой от тях има правото върху жребчето, тъй като единият притежава кобилата, а другият — жребеца. После ще поискат да поръчам нови доспехи от някой ковач, който по една случайност е техен роднина. Просто край няма. — Изстена при тази мисъл. — Може би ще успееш да ги забавиш достатъчно, за да се измъкна.
Хаджиун се усмихна на затрудненията на брат си.
— Аз пък си мислех, че нищо не може да те уплаши — рече той. — Назначи някого да се занимава с тях. Ти трябва да си свободен и да мислиш за войната с военачалниците си.
Чингис кимна неохотно.
— Казвал си го и преди, но на кого мога да се доверя? С една дума ще получи повече власт от всеки друг.
Отговорът хрумна и на двамата, но Хаджиун го каза на глас:
— За Темуге ще бъде чест да се заеме с това. Знаеш, че е така.
Чингис не отговори и Хаджиун продължи, сякаш не беше усетил никакво възражение.
— По-малко вероятно е да краде от теб в сравнение с другите, а също и да злоупотребява с положението си. Дай му някаква титла, например началник на търговията. Само след няколко дни ще върти целия лагер.
Видя, че брат му не реагира, и опита друг подход.
— Така ще прекарва по-малко време с Кокчу.
При тези думи Чингис вдигна очи и видя, че чакащите мъже правят крачка напред в случай, че е решил да стане. Сети се за разговора си с Чен Юй в Баотоу. Част от него държеше да взема решенията сам, но наистина имаше и война за печелене.
— Добре тогава — неохотно рече той. — Кажи му да се заеме с тази задача за една година. Ще му дам трима осакатени воини за помощници. Това ще им създаде някаква работа. Искам единият от тях да е млад и да отговаря само пред теб Хаджиун. Брат ни ще има много възможности да обере каймака от всичко, което мине през ръцете му. Ако е умерен, няма проблем, но искам да зная, ако стане алчен. — Замълча за момент. — И му дай да разбере, че Кокчу няма място в новата му задача. — Въздъхна. — А ако откаже, кого да избера?
— Няма да откаже — уверено рече Хаджиун. — Той е човек с идеи, братко. Тази задача ще му повиши авторитета.