— В Дзин имат съдии, които прилагат закона и решават споровете — каза Чингис, загледан някъде в далечината. — Чудя се дали нашите хора биха приели такива сред себе си?
— Ако не са от собственото им семейство ли? — попита Хаджиун. — Трябва да са големи храбреци, за да се опитат да уреждат кръвните вражди, независимо каква титла носят. Всъщност ще зачисля дузина стражи, които да пазят Темуге. Хората ни нямат нищо против да изразят негодуванието си от някого, като му пуснат стрела в гърба. В края на краищата, Темуге не им е хан.
Чингис се изсмя презрително.
— О, той ще накара тъмните си духове да спрат стрелата във въздуха. Чувал ли си какви приказки са започнали да разправят за него? По-лоши и от тези за Кокчу. Понякога се чудя дали шаманът знае какво е създал.
— Ние сме от род на ханове, братко. Управляваме, където и да сме поставени.
Чингис го тупна по гърба.
— Ще видим дали дзинският император е на същото мнение. Може пък да заповяда на армията си да сложи оръжие, когато ни види да приближаваме.
— Значи ще бъде тази година, така ли? През зимата? Струва ми се, че скоро ще започне да вали сняг.
— Не можем да останем тук без по-добри пасища. Трябва да решавам бързо, но не ми се ще да оставим армията им в Гърлото на язовеца, без да я предизвикам. Ние издържаме на студ, а те ще станат бавни и безполезни.
— Но пък ще укрепят прохода, ще разхвърлят шипове по земята, ще изкопаят ровове и какво ли не още — рече Хаджиун. — Няма да е лесно.
Чингис обърна светлите си очи към него и Хаджиун извърна поглед към планините, които трябваше да прекосят.
— Те са твърде надменни, Хаджиун. Сгрешиха, като позволиха да разбера къде се намират. Искат да ги нападнем там, където са най-силни, където ще ни очакват. Но стената им не успя да ме спре. Планините и армията им също не ще успеят.
Хаджиун се усмихна. Знаеше по какъв начин мисли брат му.
— Видях, че си пратил всички съгледвачи в подножието на планините. Странно е да рискуваме всичко в един удар през прохода.
Чингис се усмихна криво.
— Мислят си, че планините им са твърде стръмни, за да ги изкатерим. Горе по хребета минава още една от стените им, само най-високите върхове са оставени без защита, защото са недостъпни. — Изсумтя. — Може и да са недостъпни за дзинските войници, но ние сме родени в снега. Помня как баща ми ме изкарваше гол от гера, когато бях само на осем. Можем да понесем зимата и да прекосим вътрешната стена.
Хаджиун също беше ревал пред вратата на бащиния им гер и се бе молил да го пуснат вътре. Това беше стар обичай, вълците вярваха, че така децата им ще станат силни. Запита се дали Чингис е постъпил по същия начин със собствените си момчета и още докато си задаваше въпроса, разбра, че го е направил. Брат му не би допуснал слабост, дори с риск да съсипе синовете си, докато ги прави силни.
Чингис довърши закуската си и изсмука мазнината по пръстите си.
— Съгледвачите ще намерят пътеки около прохода. Докато дзинците треперят в шатрите си, ще им се нахвърлим от всички страни. Едва тогава ще вляза в Гърлото на язовеца и ще подкарам собствения им народ пред себе си.
— Пленниците ли? — учуди се Хаджиун.
— Не можем да ги изхраним — отвърна Чингис. — Но ще ги използваме, за да поемат стрелите на враговете ни. — Той сви рамене. — Така смъртта им ще бъде по-бърза, отколкото ако ги оставим да измрат от глад.
С тези думи Чингис се изправи и хвърли поглед към тежките облаци, които щяха да превърнат равнината на Дзин в скована от сняг и лед пустош. Зимата е време на смърт, в което оцеляват само най-силните. Въздъхна, щом забеляза движение с периферното си зрение. Молителите го бяха видели да става и бързаха да приближат, преди да е променил решението си. Изгледа ги кисело.
— Кажи им да се обърнат към Темуге — рече той и се отдалечи.
20.
Двамата съгледвачи умираха от глад. Дори кашата от сирене и вода в торбите им беше замръзнала, докато се катереха високо над Гърлото на язовеца. На север и юг по дължината на хребета минаваше втора стена. Не беше така масивна като онази, която бяха прекосили на влизане в земите на Дзин, но пък и не се бе разпаднала през вековете. Запазена в леда, тя се извиваше през далечните долини като сива змия на белия фон. Преди сигурно, би се сторила истинско чудо на монголските разузнавачи, но сега те просто свиха рамене. Дзинските армии не си бяха направили труда да прокарат стената през върховете. Смятаха, че никой не би могъл да преодолее скалите и покритите с лед склонове, толкова студени на тази височина, че дори кръвта можеше да замръзне. Грешаха. Съгледвачите се изкачиха покрай стената в света на снега и леда, търсейки път през планините.