Върху равнината се бе изсипал свеж сняг и виелицата от буреносни облаци около върховете ги заслепяваше. На моменти поривите на вятъра разкъсваха белотата и разкриваха прохода и простиращите се надалеч паешки крака на вътрешната стена. От тази височина двамата виждаха тъмното петънце на дзинската армия в отсрещния край на прохода. Сънародниците им се губеха някъде в равнината, но те също бяха наблизо и очакваха тяхното завръщане.
— Няма път напред — надвика вятъра Таран. — Може пък Бариах и останалите да са имали повече късмет. По-добре да се връщаме.
Усещаше ледените кристали в костите и във всяка става. Беше сигурен, че смъртта е наблизо и трудно скриваше страха си. Спътникът му Весак изсумтя, без да погледне към него. Двамата бяха част от група от десет души, една от многото, които бяха тръгнали из планината, за да намерят начин да се излезе в гръб на дзинската армия. Те се отделиха от другарите си през нощта и Таран още се надяваше, че Весак ще успее да надуши някакъв път, но студът се вкопчваше в него все по-силно и вече не можеше да го издържа.
Весак беше възрастен мъж над трийсетте, а Таран още не бе навършил петнайсетата си година. Останалите от групата разправяха, че Весак познавал командира на Младите вълци и че поздравявал Субодай като стар приятел. Можеше и да е истина. И Весак като Субодай беше от племето на урианхаите, което живееше далеч на север, и като че ли изобщо не усещаше студа. Таран се заспуска надолу по ледения склон и едва не падна. Задържа се, като заби ножа си в една цепнатина, но пръстите му за малко да се изплъзнат от дръжката при рязкото спиране. Усети ръката на Весак на рамото си, после по-възрастният мъж отново заподтичва и Таран се запрепъва след него, мъчейки се да не изостава.
Монголското момче беше потънало в свой собствен свят на злощастие и стискане на зъби, но неочаквано видя, че Весак спира пред него. Следваха източния хребет, толкова хлъзгав и опасен, че се бяха привързали един за друг, за да могат да си помогнат при нужда. Единствено дърпането през кръста не позволяваше на Таран да заспи в движение и той извървя пет крачки, преди да осъзнае, че Весак е приклекнал ниско долу. Момчето се сниши с едва прикрит стон и ледът падна на остри парченца от дела му. Носеше ръкавици от овча кожа, но пръстите му бяха замръзнали. Напълни устата си със сняг и го засмука. Жаждата бе едно от нещата, които помнеше от предишните катерения. Водата замръзваше и не им оставаше нищо друго, освен да топят снега, а той никога не беше достатъчен, за да разкваси пресъхналото му гърло.
Клечеше и се питаше как ли успяваха да преживеят понитата по родните му места, когато реките се превръщаха в лед. Беше ги виждал да ядат сняг и това като че ли им беше достатъчно. Замаян и изтощен, той отвори уста да попита Весак. По-възрастният съгледвач погледна към него и му направи знак да мълчи.
Таран усети как сетивата му се изострят и сърцето му се събужда. И преди се бяха озовавали в близост до дзински разузнавачи. Командващият армията в прохода ги пращаше на големи групи да наблюдават и докладват. Заради бурята видимостта обикновено беше едва няколко крачки и катеренето по тези височини се бе превърнало в смъртно съревнование между противниците. По-големият брат на Таран се бе натъкнал на един от дзинците и едва не се бе стоварил върху него. Спомни си за ухото, което брат му бе донесъл като доказателство, и го обзе завист. Запита се дали ще му се отвори възможност да вземе свой трофей и да застане гордо пред останалите воини. Само една трета от бойците бяха вкусили първата си кръв, а беше известно, че Субодай предпочита да избира командирите си сред тях, а не сред онези, чийто кураж бе все още неизвестен. Таран нямаше меч или лък, но ножът му беше остър и той раздвижи вкочанените си китки, за да ги съживи.
Коленете го боляха, когато изпълзя по-близо до Весак. Виелицата заглушаваше звуците от движението. Впери поглед към белотата, търсеше какво точно бе забелязал партньорът му. Весак бе неподвижен като статуя и Таран се опита да му подражава, макар че студът се просмукваше в него от земята и той трепереше непрекъснато.
Ето там. Нещо бе помръднало в бялото. Дзинските съгледвачи носеха светло облекло, което се сливаше със снега и ги правеше почти невидими. Таран си спомни историите на по-възрастните, че във виелици като тази планините крият не само хора. Надяваше се това да са просто приказки за сплашване на децата, но въпреки това стисна здраво ножа си. До него Весак вдигна ръка и посочи. Той също беше видял движещата се форма.