— Ще изчакаме още малко. Но щом тръгнем, трябва да сме светкавично бързи.
Почти в средата на прохода пленниците се изправиха срещу първите гнезда арбалетчици. Дзинските войници бяха заели позиции по скалните корнизи на петдесет стъпки над пътя. Пленниците ги видяха първи и за да се махнат от стените на прохода, се скупчиха в центъра. Бръмчащите дзински стрели не пропуснаха в тази блъсканица. Щом виковете на падналите отекнаха, първите три редици на Чингис вдигнаха лъкове. Всеки от тях можеше да свали летяща птица или трима мъже, препускащи в галоп един след друг. Щом доближиха на достатъчно разстояние, стрелите им изсвистяха във въздуха. Войниците изпопадаха върху главите на хората отдолу. Кървавите процепи останаха назад и воините продължиха нататък, принуждавайки пленниците да преминат в тежък тръс.
Първото стесняване между двете огромни скали ги очакваше малко по-нататък. Пленниците се сбутаха към него и се затичаха, препъвайки се, щом монголите започнаха да им викат и да ги мушкат с копията си. Всички виждаха двете зловещи крепости, надвиснали над пътя. Това беше и най-далечната точка, която съгледвачите успяваха да видят, преди да бъдат прогонени обратно. По-нататък щяха да се озоват в непозната територия и никой нямаше представа какво предстои.
Хаджиун се потеше. На хилядата му воини им отне много време да се спуснат по трите въжета и след като все повече и повече се събираха долу на равното, той започна да се изкушава да изостави останалите. Снегът беше толкова дълбок, че затъваха до кръста, и той вече не вярваше, че се движат по ловна пътека, освен ако не бяха пропуснали изсечени в скалата стъпала. Хората му успяха да се доберат до задната част на укреплението, но в тъмното не виждаха как могат да проникнат вътре. Подобно на своя двойник от другата страна, крепостта бе проектирана така, че да бъде непревземаема откъм Гърлото на язовеца. Нищо чудно защитниците да се издърпваха нагоре с въжета.
Трима от хората на Хаджиун бяха паднали при спускането и противно на всички очаквания, един от тях оцеля. Зашеметеният воин се беше забил в толкова дълбока пряспа, че другарите му трябваше да го изровят. Другите двама нямаха този късмет и се удариха в голи скали. Но не извикаха и единственият звук при тяхното падане бяха крясъците на бухалите, които се завръщаха в гнездата си.
Щом дойде утрото, Хазар поведе хората си през дълбокия сняг. Първите напредваха бавно — отъпкваха пътека. Крепостта се извисяваше мрачно над главите им и на Хазар му оставаше единствено да ругае люто, убеден, че напразно е отмъкнал една десета от хората на Хаджиун.
Обзе го радостна възбуда, щом стигна до една пътека, която пресичаше пътя им. Недалеч видя огромна купчина дърва, скрита от прохода долу. Естествено, дзинските войници бяха събирали дърва от скалите и бяха трупали запаси за зимата. Един от хората на Хазар намери брадва с дълга дръжка, забита в тях. Острието бе смазано, виждаха се само отделни ръждиви петънца. Хаджиун се ухили — явно имаше начин да се влезе в крепостта.
Замръзна, когато чу тропот на крака и плача на пленниците в далечината. Чингис приближаваше, а той все още не беше на позиция.
— Стига толкова криене — каза той на хората около себе си. — Трябва да влезем в тази крепост. Тръгвайте напред и намерете вратата, през която внасят дървата си.
Затича се и те го последваха, приготвяйки в движение лъкове и мечове.
Генерал Джи Джонг беше в центъра на вихрушката от тичащи пратеници и даваше заповеди със същата бързина, с която получаваше новините. Не беше спал, но умът му беше като бръснач. Бурята беше отминала, но въздухът беше все така мразовит, а проходът и скалите около тях бяха заледени. Мечовете щяха да се изплъзват от замръзналите ръце. Конете щяха да падат, а студът да изпива силата им. Генералът погледна с копнеж към огнището за готвене, стъкнато, но незапалено. Би заповядал да донесат топла храна, но тревогата бе вдигната преди войската да се е нахранила и вече нямаше време. Никой не тръгва на война през зимата, каза си той и се надсмя на увереността си от предишната вечер.
Беше държал края на прохода месеци наред, докато монголската войска опустошаваше земите от другата страна. Хората му бяха готови. Когато врагът наближеше достатъчно, щеше да бъде посрещнат от хиляда арбалетни стрели на всеки десет удара на сърцето — и това беше само началото. Джи Джонг потръпна, когато вятърът се засили и зафуча през лагера. Беше довел варварите до единственото място, където не можеха да използват тактиката на бой в равнината. Гърлото на язовеца щеше да пази фланговете му по-добре от всеки отряд. Нека дойдат, каза си той.