Джи Джонг го изчака да се овладее, след което даде знак на един от стоящите наблизо войници.
— Отведете го и смъкнете кожата от гърба му — каза той. Пратеникът ахна, когато чу заповедта. — Можете да прекратите урока, или щом се научи на смелост, или след шейсет удара с тръстикова пръчка. Което дойде първо.
Пратеникът сведе засрамено глава, отведоха го и Джи Джонг за първи път остана самичък тази сутрин. Изруга под нос и излезе от шатрата си, жаден за информация. Вече знаеше, че монголите са подкарали пленници пред себе си и сънародниците му поемат стрелите на защитниците. Мислено аплодира тактиката, макар да търсеше начини да я преодолее. Десетки хиляди невъоръжени мъже можеха да бъдат опасни като истинска армия, ако стигнат неговите редици. Щяха да объркат арбалетчиците, които бе разположил в прохода. Заповяда на един адютант да прати нови каруци стрели на фронтовата линия и загледа как те се отдалечават от лагера.
Ханът беше постъпил умно, но пленниците можеха да го предпазват само докато са живи, и Джи Джонг все още не губеше самоувереност. На монголите им предстоеше да се сражават за всяка крачка. Без място за маневриране щяха да бъдат пометени и изклани.
Зачака, питайки се дали да не се премести по-близо до предните редици. От мястото си виждаше черния дим от завладяната крепост и отново изруга. Загубата бе унизителна, но императора нямаше да го е грижа, ако не останеше жив варварин.
Беше се надявал да избие мнозина от тях, преди да се озоват пред армията му и да бъдат притиснати още повече. Трябваше да се устремят през процепа и да бъдат атакувани от всички страни, като ударната им сила бъде удавена в масата ветерани. Тактиката му беше добра. Алтернативата беше да блокира напълно прохода. Генералът беше разработил и двата плана и бе сравнил предимствата и недостатъците им. Укроти разтуптяното си сърце и огледа със самоуверена физиономия хората около себе си. Със спокойна ръка взе гарафата с вода, наля си в една чаша и отпи, докато се взираше към прохода.
С периферното си зрение забеляза движение в покритата със сняг долина. Обърна се и замръзна за миг. Тъмни фигури се изсипаха от гората и започнаха да се строяват пред очите му.
Джи Джонг хвърли чашата, докогато пратениците препускаха през лагера, за да докладват новата обстановка. Върховете наоколо бяха непристъпни. Това бе просто немислимо. Макар и потресен, генералът не се поколеба и за миг. Преди пратениците да са стигнали до него, той вече раздаваше заповеди:
— Конни отряди от първи до двайсети, строй се! — изрева той. — Дръжте левия фланг и пометете редиците.
Конниците се втурнаха да предадат заповедта и половината кавалерия започна да се отделя от основната армия. Генералът наблюдаваше как монголите строяват редиците си и продължават да вървят към него. Не си позволи да изпадне в паника. Бяха изкатерили върховете пеша и несъмнено бяха изтощени. Хората му щяха да ги размажат.
Сякаш мина цяла вечност, докато двайсетте хиляди императорски конници се подредят на блокове по левия фланг, но тогава монголските редици спряха. Джи Джонг стисна юмруци, когато прозвучаха заповеди и конницата препусна в тръс към очакващия в снега враг. Доколкото можеше да прецени, бяха не повече от десет хиляди. Пехота не би могла да издържи срещу организирана атака. Щяха да бъдат унищожени.
Генералът гледаше как конниците набират скорост и вдигат мечове, за да секат глави. Насили се да погледне обратно към прохода с пресъхнала уста. Варварите бяха подкарали пленниците пред себе си, бяха превзели една от крепостите и му излизаха във фланга от върховете. Ако беше само това, все още можеше да ги разбие. За миг увереността му се люшна и той се замисли дали да не блокира прохода. Не, все още беше рано за това. Изпита още по-голям респект към монголския хан, но запази самообладание, докато конницата се носеше с грохот през долината.
23.
На деветстотин крачки от тях дзинската конница препусна в галоп. Рано е, помисли си Хаджиун. Стоеше спокойно с деветте хиляди воини зад себе си. Поне долината не беше толкова широка, че да бъде обкръжен. Усещаше нервността у хората около себе си. Никой от тях не се бе изправял пеша срещу конна атака. Сега разбираха как са се чувствали собствените им врагове. Слънчевите лъчи се отразяваха в дзинските доспехи и вдигнатите мечове, готови да секат глави.
— Помнете това! — извика Хаджиун. — Тези хора не са се изправяли досега срещу нас. Не знаят на какво сме способни. Една стрела, за да ги събори, и втора, за да ги убие. Всеки да избере целите си и по моя команда да пусне двайсет стрели!