Опъна тетивата до ухото си и усети силата на десницата си. Точно за това бе тренирал години наред и беше трупал мускули, докато не станаха като желязо. Лявата му ръка изобщо не можеше да се сравнява по сила с дясната и от камарата мускули на едното си рамо, гол до кръста, той изглеждаше изкривен. Долавяше как земята трепери от приближаващата се армия конници. Те бяха на шестстотин крачки, той погледна редиците и рискува да се озърне и назад. Всички бяха обтегнали лъкове, готови да изстрелят смъртта към врага.
Дзинските войници нападнаха с викове, които изпълниха долината и се стовариха върху безмълвните монголски редици. Бяха добре бронирани и носеха щитове, които щяха да ги защитят от стрелите. Хаджиун отбеляза всяка подробност, докато те приближаваха с плашеща скорост. Най-далечният ефективен обсег беше четиристотин крачки и той ги остави да минат тази граница. На триста крачки хората му започнаха да хвърлят погледи към него в очакване да пусне стрелата си.
На двеста крачки редицата от коне насреща изглеждаше като стена. Хаджиун усети как страхът впи зъби в него, докато даваше заповедта си:
— Свалете ги! — изрева той и изръмжа, пускайки тетивата. Девет хиляди стрели полетяха на мига срещу врага.
Атаката се препъна, сякаш бяха попаднали на ров. Хора полетяха във въздуха, коне рухнаха на земята. Онези отзад се врязаха в тях на пълен галоп, а Хаджиун постави втора стрела на тетивата и я опъна. Втори залп се стовари върху кавалерията.
Дзинските конници нямаше как да спрат, дори да бяха разбрали какво се случва. Предните им редици рухнаха и онези, които пришпорваха конете си през тях, бяха посрещнати от нов залп. Всеки войник получаваше по три или четири стрели, които летяха по-бързо от мълнии. Пръстите им изпускаха поводите и въпреки бронята и щитовете самата сила на удара ги стоварваше на земята.
Докато стреляше, Хаджиун броеше на глас, и се целеше в откритите лица на дзинските войници, които се мъчеха да се изправят. Ако не виждаше лице, прицелваше се в гърдите и разчиташе, че тежкият връх на стрелата ще пробие пластините. Усети как раменете му започват да горят, докато посягаше за петнайсетата стрела. Атакуващите конници сякаш се бяха сблъскали на пълна скорост с чук и спряха. Хаджиун посегна надолу и откри, че е изстрелял двайсетте си стрели.
— Трийсет крачки напред, след мен! — изкрещя той и се затича в тръс. Хората му го последваха и извадиха нов сноп стрели от колчаните си. Дзинските войници ги видяха да приближават. Хиляди се мъчеха да излязат от редиците на мъртвите. Мнозина бяха паднали, без да получат рани, когато конете им налетяха върху камарите умиращи хора и животни. Командирите лаеха заповеди да се качат отново в седлата, но войниците нададоха уплашени викове, щом видяха приближаващите монголи.
Хаджиун вдигна десния си юмрук и редицата спря. Видя как един от командирите му перва някакъв млад воин толкова силно, че онзи залитна.
— Удариш ли още един кон, лично ще те убия! — озъби се командирът. Хаджиун се засмя.
— Още двайсет! Целете се в хората! — изкрещя той и заповедта му се повтори по редицата. Дзинските конници се окопитиха след първия удар и украсените им с пера офицери ги подкараха отново напред. Хаджиун се прицели в един от тях, докато онзи се въртеше на коня си, размахвайки вдигнат меч.
Стрелата му се заби в гърлото на офицера и още девет хиляди я последваха. От това разстояние се прицелваха съвсем точно и залпът беше съсипващ. Разстроената втора атака се разпадна под свистящите стрели и дзинските войници изпаднаха в паника. Неколцина препуснаха с щитове, заприличали на таралежи от стрелите. Макар да му беше болно, Хаджиун изрева: „Конете!“, и животните рухнаха сред хрущене на счупени кости.
За всеки шейсет удара на сърцето излитаха десет стрели без никакъв отдих. Най-храбрите противници умряха бързо, останаха само слабите и уплашените, които се мъчеха да обърнат конете назад. Редиците се разбъркаха от подплашените коне, чиито ездачи висяха безжизнено в седлата със стърчащи от гърдите стрели.
Рамото на Хаджиун вече го болеше, когато изстреля четиридесетата си стрела и зачака хората около него да го последват. Долината пред тях представляваше каша от кръв и мъртъвци, червено петно от ритащи копита и мятащи се в агония войници в снега. Дзинците вече не можеха да атакуват. Офицерите продължаваха да им крещят да продължат напред, но трети път нямаше да успеят да наберат скорост.