Хаджиун изтича напред, без да дава заповед, и хората му го последваха. Той преброи двайсет крачки, остави вълнението да надделее над здравия му разум, пробяга още двайсет и се оказа опасно близо до повалените хора и коне. Само сто крачки разделяха противниците, когато той заби поредните двайсет стрели в девствения сняг и сряза възела, който ги свързваше. Дзинските войници нададоха ужасени писъци, когато видяха, че монголските лъкове се огъват отново. Паниката се разпространи в редиците им и конниците се пречупиха, когато стрелите се врязаха в тях.
Отначало бягството тръгна бавно и мнозина загинаха, защото отзад ги натискаха. Монголите стреляха методично по всичко, което се изпречваше пред очите им. Офицерите изпопадаха бързо и Хаджиун изкрещя триумфално, щом видя, че безредицата е пълна. Онези, които още не бяха приближили предните редици, застинаха стъписани и изпълнени с ужас от клането.
— По-бавно! — извика Хаджиун на хората си, докато пускаше петнайсетата си стрела и обмисляше дали да не се приближи още повече до дзинците и окончателно да всее паника в редиците им. Овладя се, макар страшно да му се искаше да се втурне сред бягащите. Време е, каза си той. Темпото намаля и точните попадения се увеличиха. Стотици врагове рухнаха от монголските стрели. Хората от степите бяха изстреляли по шейсет и колчаните на гърбовете им бяха олекнали.
Хаджиун спря. Конницата беше разбита и мнозина препускаха назад с отпуснати поводи. Все още можеха да се прегрупират и макар да не се боеше от нова атака, той реши да ги прогони чак до основните им сили. По-нататъшното приближаване беше опасно, знаеше това. Ако дзинските войници успееха да се доберат до хората му, можеха да обърнат късмета. Хаджиун се огледа към ухилените лица наоколо и се разсмя гръмко.
— Ще вървите ли с мен? — Отвърнаха му радостни възгласи, той тръгна напред и извади нова стрела от колчана. Този път я задържа на тетивата, докато стигнаха до първите редици на повалените. Мнозина бяха все още живи и някои от хората му взеха оръжията им, като изгубиха ценни моменти, докато ги затъкнат в поясите си. Подплашен кон, препускащ покрай редицата едва не събори Хаджиун. Той протегна ръка за поводите, не успя да ги улови, но малко по-нататък двама от хората му спряха животното. Но наоколо имаше стотици животни без ездачи и той посегна към друг, който изтича край него, като пръхтеше подплашено от редицата стрелци. Укроти добичето, като погали муцуната му. Дзинските конници започнаха да се престрояват. Беше им демонстрирал колко добри са хората му с лъковете. Може би беше време да им покаже и уменията им на кон.
— Вземете мечове и яхвайте конете! — извика той. Заповедта му пак бе повторена по редицата и Хаджиун видя как хората му се хвърлят радостно през мъртвите и скачат в седлата. Конете бяха повече от достатъчно, макар че някои все още бяха с разширени от ужас очи и оплискани с кръвта на предишните си ездачи. Хаджиун също яхна коня си и се изправи в стремената, за да види какво прави врагът. Щеше му се Хазар да можеше да види това. Брат му би оценил възможността да атакува дзинската армия със собствените й коне. Хаджиун изрева с все сила, заби пети в хълбоците на коня и се наведе ниско над шията му, когато животното полетя напред.
В края на прохода цареше хаос, докато Чингис яздеше през труповете. Арбалетите на дзинските войници бяха избили почти всички пленници, и половин милион железни стрели се движеха под него. Някои от пленниците бяха стигнали дзинските редици, напълно обезумели от ужас. Чингис ги видя как сграбчват оръжия с окървавените си ръце.
Организираните залпове станаха спорадични, щом последните пленници разкъсаха редиците. Стотици си пробиха път през първата редица, като деряха и ритаха отчаяно. Намереха ли оръжие, започваха да нанасят сляпо удари около себе си, но скоро падаха съсечени.
Около Чингис засвистяха стрели и той се сниши рязко в седлото, когато една профуча съвсем близо до него. Огромната дзинска армия беше отпред. Малко пред него проходът се разширяваше и той внезапно си даде сметка, че само едната му страна е отвесна скала. Преди да стигне до тук, смяташе, че отворът е нещо като огромна порта, но сега видя, че противниците са вдигнали огромен дънер от едната страна. От него към върха имаше опънати въжета и Чингис осъзна, че дървото може да бъде съборено в прохода и да раздели войската му наполовина. Станеше ли това, с него щеше да бъде свършено. Обхвана го паника, той спря пред хълма от мъртви тела. Изкрещя от безсилие, очаквайки да бъде улучен или да види как дървото рухва. Извика по име мъжете пред себе си, заповяда им да продължат пеша и посочи огромния ствол, който щеше да се срути върху всичките му мечти. Те моментално се втурнаха да прережат въжетата.